Спомени от едно безсъние

– “Глория Естефан” или “Гарсия Маркес”?

– А?

– Коя стая предпочитате?

– Що за имена сте им избрали?

– Когато някой известен човек гостува в хотела, кръщаваме стаята му на неговото име. Вече разполагаме с над двадесет поименни стаи.

– Страхотно.

– В момента само тези двете са свободни. Лично аз ви препоръчвам “Гарсия Маркес”. На седмия етаж е. Вижда се малеконът и част от Стара Хавана. Другата е...

– Има ли разлика в цените?

– Не. Не, разбира се.

– Тогава нека бъде “Гарсия Маркес”.

– Много добре... Закуската е до десет и половина на приземния етаж. Трябва да натиснете “S” в асансьора... Ето ключа. Приятна вечер, сеньор.

Напоследък не спях добре. Извършвах традиционния ритуал: плодове, къпане, чаша вода върху нощното шкафче, никаква телевизия, само книга, но сънят бягаше от мен. Четенето се удължаваше до късна доба. Водата в чашата свършваше и си доливах нови дози, макар да мразя среднощните посещения в тоалетната. Напук на нежеланието ми да пуша над нормата, пепелникът се пълнеше с фасове. И после, след всичко това, се въртях с часове в постелята.

Да заспиш означава да забравиш. Събуждането е припомнянето на действителността. В онези дни явно бях осъден да не забравям.

Умът ми препускаше из случките от изминалия ден. Кроеше планове, търсеше решения, провеждаше разговори, изнасяше монолози, критикуваше, страдаше, забавляваше се, правеше всевъзможни акробатики, за да не допусне покоя. А когато най-после успявах да заспя, неизменно сънувах кратки, объркващи етюди. Повечето не ги помнех на следващата сутрин, но киселият вкус в устата подсказваше, че са били тъжни или стресиращи.

Откъсите, които помнех, не правеха изключение. Предната нощ, например, плаках насън, и то така горчиво, че очаквах възглавницата да е подгизнала. Сигурен бях, че съм плакал и отвъд съня.

Сънувах, че се намирам в някаква стая, пълна с хора. Носеше се тревожен шепот, погледите бяха насочени към центъра на помещението. Там имаше ковчег. Един от присъстващите размести цветята и повдигна трупа до седнало положение. Погледнах го със страх. Младо момиче с черни коси и черни одежди. Очите му бяха отворени и ни наблюдаваха безпомощно. Забелязах, че помръдва.

“Извадете я! Жива е!” – не знам дали извиках на глас или невидима сила го изкрещя в мен. Близкостояща жена наклони глава и ми подшушна: “Мъртва е. Ужасно падане”. “Но тя... Ето, виж” – посочих към момичето, което нервно клатеше глава, сякаш слушаше разговора ни. “Нормална реакция при подобен вид смърт”, рече жената и се отдръпна.

Тогава заплаках. Знаех, че момичето е живо, че дори да го погребат, ще продължи да живее по някакъв необясним за нас начин. Не можех да спра. Плачех отчаяно, с глас, ала дълбоко под тъгата и болката долавях мъничко удовлетворение, че инцидентът не се е случил с мен.

Това е. После се събудих. Възглавницата беше суха. Хрумна ми нелепата мисъл, че се намирам в период на кошмари и затова всяка нощ подсъзнателно се съпротивлявам на заспиването.

Същата вечер – там, на седмия етаж на “Ривиера”, в стаята на Гарсия Маркес, – споменът за съня отново ме навести. Неканен и властен, проникна в съзнанието ми, извъртя се на забързан каданс и отшумя като леко убождане, от което не остава следа.

Наясно бях, че въпреки умората, ще минат часове преди да заспя. Надникнах през прозореца. Наистина се виждаше малеконът, в чийто бент се разбиваше приливът. В далечината мъждукаха жълтеникави светлинки на старата част. Наближаваше десет. Реших да не се подлагам на излишни мъчения и поех към асансьора.

– Ресторант, танци, момичета, нощна разходка... Какво мога да ви предложа? – белна зъби младежът от рецепцията.

– Гарсия Маркес какво предпочете?

– Съжалявам – засмя се той, – нямаме право да обсъждаме гостите на хотела.

– Жалко – засмях се на свой ред.

Хавана беше тъмна и влажна. Въздухът ухаеше на море. Тук-там грохотът от прилива се примесваше с весели ритми, човешки говор и смях.

По пътя ми предложиха момичета, масаж, ром, пури, пак момичета, още момичета, още пури и ром, каквото искам... Отхвърлях всички изкушения и продължавах към старата част.

Озовах се на пристанището, царството на проституките и моряците. Там цареше обичайното оживление.

Настаних се на пластмасов стол и си поръчах бира. Сервитьорът знаеше английски и много държеше да го демонстрира, независимо, че аз му отговарях на испански. След като задоволих напълно любопитството му – откъде съм, колко време ще остана, харесват ли ми кубинките и не искам ли нещо повече, – с танцувална стъпка отиде да ми донесе бирата.

Ама не ми беше писано да остана сам. Мястото на разпитващия зае пищна мулатка, която с гърлен глас ме нарече “сладур” и ми обясни, че е грях да се скучае в този град. Не исках, но тя настоя. Смъкна цената наполовина и добави разни екстри към услугите си.

– По-късно, скъпа. Сега се почерпи нещо – чух в този момент.

До мен стоеше снажен мъж на средна възраст, чужденец. Подаде омачкан долар на мулатката, отпрати я и без да чака покана, се настани на масата. Огледах го: прошарена коса, загоряло, скулесто лице, масивен ланец на врата и ленен костюм, подчертаващ мускулестото му тяло.

– Здрасти. Нали може? – попита, докато междувременно щракаше с пръсти на сервитьора.

– Вече си седнал – повдигнах рамене аз.

– Откъде си?

Казах му и на свой ред му зададох същия въпрос. Притежаваше акцент и поведение на англосаксонец.

– Моряк съм. Всъщност втори капитан на ей оная гемия – посочи към мъждукащите лампички в мрака. – Ние моряците сме безпризорни същества, нямаме дом, ни родина. Ти с какво се занимаваш?

– Аз съм новият в града. В момента се опитвам да се уморя, за да ми се доспи.

– Звучи ми познато. Наздраве.

Отпихме от халбите, които англоговорящият сервитьор донесе с една ръка; другата, свободна, държеше свита в лакътя зад гърба, сякаш го бяха обучавали в “Риц”.

Помълчахме известно време и понеже темата за климата явно не го интересуваше, вторият капитан мина директно към мъжката част на разговора.

– Засукани са кубинките, а? Опита ли вече?

– Разузнавам – отвърнах, без особено желание да се задълбочавам в темата.

– Която и да хванеш, няма да сбъркаш – осведоми ме той. – Ама са много принципни, да знаеш. Избереш ли една, с нея караш, докато си тук. Другите ти отказват, защото знаят, че бройката на еди коя си. Колегиалността над всичко, голяма работа са – изсмя се той.

В този момент се чу шум от съседната маса. На нея седяха азиатски моряци, всеки с по една местна в скута.

– Какво направи, ма! – скочи някакъв дребосък със смешен акцент, сочейки към обърнатата халба.

Момичето му уплашено взе да попива разлятото със салфетки. Повечето моряци вече бяха пияни и се кискаха.

– Пий! Плащал съм я тая бира! – заповяда дребосъкът.

Момичето се наведе над мръсната маса и започна да я лиже. Останалите моряци се заливаха от смях и подхвърляха неразбираеми реплики към дребосъка. Той пък, усетил се център на вниманието, я наблюдаваше отгоре с победоносно изражение.

– Давай! Давай! И по-добре ги можеш тия неща – нареждаше дребосъкът. – И тук също – посочи към обувките си.

Господи, тя наистина застана на колене и наведе глава към краката му.

– Защо го търпи този изрод? – процедих през зъби.

– Защото филипинците плащат тройно и чукат малко – свойски ми обясни вторият капитан. – Скапаняци с една дума.

Дребосъкът грубо я хвана за косата, със смешния си акцент изсъска в лицето й повече да не го ядосва, седна и нареди да се настани в скута му. Тя се подчини без да отрони дума.

Беше много красива, но имаше тъжни очи. Финесът й изпъкваше на масата. Изглеждаше чужда, не на място в тази воняща компания. На всичкото отгоре се мъчеше да покаже, че случката е развеселила и самата нея.

– Колко плащат? – попитах, вътрешно вбесен.

– Филипинците ли? Петдесетак, не по-малко – вещо отвърна моят събеседник.

Изправих се. Вторият капитан рязко ме хвана за ръката.

– Къде?

– Ще й дам 100 долара, за да дойде с мен?

– Толкова ли ти харесва?

– Просто ще й платя, за да махне от тоя. После ще пусна да си върви вкъщи.

– Сядай. Ако имаш излишни пари, дай ги на мен. Само не се прави на глупак.

– Защо?

– Ти май наистина си нов тук, а? – заклати глава той. – Повярвай, не си струва.

– Защо? – повторих.

– Защото, ако не те наръгат веднага, че го сторят там зад ъгъла. Никой не може да взима момичето на един моряк. Неписан закон. А тя, още преди да си издъхнал, ще доприпка при дребосъка и ще продължи да му лиже краката. Тя е неговата курва, докато той е в Хавана, не разбираш ли? Това й е работата й. Скапаната й работа. И трябва да защитава работното си място.

Разколебах се. Вторият капитан ме потупа по ръката и кимна към стола.

– Сядай – рече с по-мек глас. – Нямаме шанс. Ако моите момчета бяха тук, можехме да спретнем веселбата. Ама ги няма. Затова дай да наблегнем на бирата, днес не ми е секс.

– Мъчно ми е като я гледам – казах по-скоро на себе си, след като седнах.

– Тогава се ожени за нея. Закарай я на майната си, далеч от това скапано място. Спаси я. Бъди герой в собствените си очи, докато един ден разбереш, че всъщност си я направил по-нещастна, отколкото е била.

– Поне няма да се чувства унизена.

– Сигурен ли си?

Кимнах, но вътрешно не бях толкова сигурен.

– Е, добре, така да е. Това им хубавото на недоказуемите неща, че всички версии са верни – философски отсъди той.

– Снощи сънувах едно момиче, което искаха да погребат. А то беше живо, но само аз можех да го забележа – изтърсих, без да знам защо.

Вторият капитан ме изгледа изненадано. Поръча нови халби и кимна към кубинката на съседната маса:

– Смяташ, че тя е момичето от съня, така ли?

Не отговорих. Нямах отговор.

Продължихме да пием. Потретихме халбите. Още по една? Часовниковите стрелки напредваха. .

Междувременно компанията от другата маса стана по-шумна и необуздана. По едно време дребосъкът се изправи и на всеослушание обяви, че искал да почерпи приятелите си с неговото момиче. Под бурните дюдюкания на филипинците и лигавите коментари на партньорките им, той нареди на кубинката с тъжните очи да мине под масата и да обслужи всички един по един. Тя обаче поклати глава. Тогава той я шамароса. Момичето се строполи на земята.

– Стани! – изрева дребосъкът, надвиквайки лаенето на приятелите си.

С опакото на ръката тя обърса разкървавената си уста и се изправи.

– Казах да започваш! – заповяда той и хвърли няколко долара в лицето й.

Всички се умълчаха. Останалите кубинки гледаха уплашено към колежката си. Тя отново поклати глава. Вторият шамар бе по-жесток от предишния.

– Ей, приятел, достатъчно! – чух собствения си глас.

– На мен ли говори шибанякът? – просъска със смешния си акцент дребосъкът.

Гледайки ме кръвнишки, тръгна към нашата маса. Приятелите му го последваха. Не съм сигурен какво точно се случи след това. Помня, че вторият капитан скокна и носът на дребосъка изхрущя. Филипинците, седем или осем на брой, озверяха при вида на бликналата кръв. Засипаха ни с удари и крясъци. За наш късмет скоро се появи патрулиращата полиция.

После, в леглото на Гарсия Маркес, пак не можах да мигна, ама този път заради болежките по тялото. Така ли иначе бях благодарен, че се отървахме сравнително леко.

На следващата вечер пак се поразходих из старата част. Минах покрай пристанището. Заварих момичето с тъжните очи и нейните приятелки, седнали в кафенето. Чакаха филипинците.

-------------
Из сборника с разкази “В морето обичам да се къпя гола” (“En el mar me gusta bañarme desnuda”).
-------------