Човечество, какъв е твоят път?..

Свидетели сме как все по-често в хаотичното ни съвремие се поставя въпросът за мястото на поезията в общия духовен процес: за събуждане на човечеството от удобната му апатия и бягство от проблемите на реалността; за търсене на нови идеали и морални ценности и възраждане на гражданската съвест, основана върху дни на покой и години на социално-политически трусове. В този контекст нараства и ролята на твореца, който или се превръща във водач на масите в разгара на техните протести, или удобно гледа иззад пердето случващото се на уличните барикади...

Поредната книга на Атанас Капралов – „По мярка на духа“, доказва подобни твърдения. Дело на изд. „Летера“ – Пловдив, 2021 г., тя съдържаща избрани и нови стихове, извежда на нов, по-висок творчески етап своя създател. И едновременно с това илюстрира поетичния му генезис, изградил го като един от най-мащабните, четени и търсени, ако не и най-убедителният в тематичните си послания автор. Лице и символ на съвременната българска литература в нейния хуманен и етичен хоризонт и с произведения, така потребни на нашия читател в потока от безконтролно книгоиздаване у нас и с всякакви литературни чудатости...

Това, което отрежда самостоятелно място на Капралов в духовния процес от появата му в литературата и до днес, потвърдено и от тази книга, е острата непримиримост на твореца срещу обществените неправди, на които е свидетел. В България те са много и не могат да бъдат скрити: политическата демагогия, чудовищното разделение на бедни и богати, социалната дисхармония, опростачването и какво ли още не. Невярата на човеците от подножието на гражданската пирамида, че нещо може да се промени към по-добро и че бъдещето ще е по-светло. И нежеланието им да потърсят начини тази мрачна предопределеност за тях и за потомците им да се промени с цената на „удобното“ мизеруване и прокламиране, че „така било е и ще бъде...“ А е имало едно по-друго време, в което са царували идеали и те са се превръщали в реалност с цената на мазолести длани и себеотрицание. Какво се случи, че компасът на дните пое в друга, мътна и неясна посока, а пътят под нозете ни стана несигурен и ронлив?

Бащите ни калиха идеала
на свойто време в пот и мъжество.
Но виждат днес –
ръждив му е металът...

Добро,
не идва твойто тържество.
И вместо мерзостта да гние в гроба,
на добродетелта пак шием креп...
Страхувам се със цялата си обич,
Българийо,
страхувам се за теб!
„Вик от утробата“

Гражданската лирика на Атанас Капралов не се подчинява на догми, мимолетни политически фетиши и удобнички правила за кротко, безметежно животуване. Негова икона, пред която единствено се прекланя, е родината му България. Негова голяма грижа – Човекът, създаден по образ и подобие Божие, който обаче често загърбва свещените скрижали за хармонично съществуване и се подчинява на неизкоренимия си атавизъм. И който не търси изконния смисъл на личностното си „аз“, а оставя броеницата на отредените му дни да изтича безконтролно в небитието. Някъде, в друг материал, бях нарекъл поета „зъл добряк“, ще го нарека така и в тези редове. Защото равнодушието му е чуждо, каузата, на която се е посветил, е да върне самочувствието на българското племе като на господар на собствените си съдбини. Истините, които споделя в рима, са гръмотевичен тътен. Голяма част от стиховете и в тази книга горят от страстно желание да се събудим и отхвърлим летаргията, тежаща под небето на България вече десетилетия наред. Да откроим доброто от злото в коловоза на съвременната ни история проумявайки, че не сме тълпа от сиви индивиди, фокусирани единствено в натъпкания стомах и чалгата. Че имаме отговорности пред идните поколения и пред цялото човечество, защото и нашата земя е къс от плътта на планетата. А още – че освен биологичната си същност сме дарени с правото да мислим, за разлика от безсловесните твари; да втъчем мисълта си в руслото на вдъхновената градивност, а не в дебрите на войни и масово самоунищожение. И когато вече ни няма да оставим след себе си спомен, достоен за почит и уважение, а не за порицание и негативно клеймо. Да сме полезни на народа си, а не на своята мъничка егоистична „правда“... Идеите на Атанас за масова хармония, отрицание на злото и безправието и търсене на едно смислено бъдеще още в коловоза на днешните ни дни, са глобални. Те се раждат у нас, в малката балканска страна, но контактуват със световния разум. Чукат на портите на необятния Космос с вселенски послания и търсят взаимност. Атанас Капралов е задълбочен психолог и прекрасно знае, че човешките мечти не могат да бъдат заключени в клетка, та била тя и златна. И само мечтите остават вечни и могат да се надпреварват с времето, господар на нашата тленност. Всяко стихотворение в книгата е изповедно и отгръща светла страница в яркия нравствен кодекс на поета. Позволява ни да се докоснем до бушуващите в душата му противоречиви житейски наблюдения, критична непримиримост към антагонистичните капани на битието и ясното разграничаване на достойното от подлото, от удара в гръб; помага ни да осмислим нравствените стъпала от детството до зрелостта, по които израстваме до хора с ясни цели и верен поглед на нещата. До хора на градивния подем, моделиращи целите на обществото. Неговата идейно-естетическа матрица, без която би се разпаднало в анархистичен хаос и дребнотемие. Книгата, която сега разглеждаме, ни въвежда в храма на справедливия гняв от екзестенциалното несъвършенство. От философията на съществуването, която и в ХХI в. допуска доминация на материалното над духовното; на делничната проблематика да загърбва вярата във възможностите на човечеството да върви напред и от стремежа на отделни групи да спрат хода на историята. Но в други стихове с пълна сила кипи радостта от живия живот. Долавя се нежността, когато авторът говори за своите близки и споделя любовта си към жената до него. Тук са и децата, които ще тръгнат по свои пътища и в каквито и трудности да попаднат, бащиният благослов ще ги пази. Лириката в новата книга на Атанас Капралов е всъщност апотеоз на живота, а поетът – негов прорицател, който с меч, слово и ласка изчиства безкрайните му грапавини. Факт е, че поднесеното по редовете са изстрадани истини. Тук напълно отсъстват кабинетните умозрителни „истини“, родени страхливо след поглед към света от удобния кабинет. Всичко казано е изживяно, преосмислено и поднесено с открит взор към онзи, който има смелост и необходимост да вижда аномалиите на социалната картина, за да ги отстрани. Да презре дребни политически страсти в името на вечния конфликт между доброто и злото, между истината и платеното хитруване. Защото:

Тоя свят прекалява със шегите си плоски:
грубияни те учат на красиви обноски,

мъжество ти преливат импотентни влечуги,
тържествуват безличия с твойте лични заслуги.

Тоя свят омерзява със коварствата свои:
щом си честен – доносник те наричат копои,

вечно „дръжте крадеца!“ най-крадливите викат,
подлеци за предателство съдят тебе –
стоика...
„Светове“

Четох новата книга на Атанас Капралов с нескрито възхищение, а по страниците й намерих отговорите на доста въпроси, които ме вълнуват. Но още повече ме вълнува нейната искреност, гражданска доблест и изстрадана човечност. Това е лиричен сборник, жадувано потребен на читателите от различни възрасти. Да, той ще намери широка аудитория за истините, които носи. Чест прави на създателя й, поета Атанас Капралов, че не отстъпва пред житейските аномалии и с гражданската си поетика продължава да отстоява нравствените си принципи, вярата си в добротата и хармоничното съжителстване сега и в по-доброто бъдеще време. А всичко това, разбира се, може да служи за пример на редица съвременни автори, ако искат да останат в паметта на съвременната българска литература...

----------------