Балада за лудите сълзи

Балада за лудите сълзи

На баща ми

Щом в кацата ширата спре да циври
с душа на недолюбена жена –
разбирам,
че премръзналите джибри
ги чака смърт без мъжка топлина.

Тогава с моя татко –
старши лекар –
пак стъкваме спасителния план...
И живналата смъртница полека
дъха си връща в сгретия казан.

Тя по тръбата горе като кучка
аха-аха навън да изпълзи!
Но тясно е –
до скръндзавия чучур
долазват само злите ѝ сълзи.

Такива –
хем отчаяни,
хем гневни –
като сълзи от родовата пръст...
Отпием ли ги –
ту за либе ревнем,
ту мерим с Крали Марко своя ръст...

И хванали се на хоро по мъжки,
с баща ми в кръг ни врътва лудостта:
мен – с колко глътки злото да натръшкам,
а него – да е с мама след смъртта.