Безсъници в розово
Всеки ден берях от плодовете на лятото...
С цели шепи...
Кърших клони – нямах насищане за ласки и топлина...
Когато изгревът стана сънлив и всеки ден
се събуждаше все по-късно –
се досетих,
че сезонът е на привършване и пристъпва зад ъгъла
есента...
Накъде да поема?
Затворих клепачи, а под клепачите –
разголени грешници...
Разнасяха кошници с чувства, целувки, похот
и слънчев загар...
Ято розови слонове над главите им
неуморно кръжеше
и една по една се отдаваха на боговете си –
сред дюните, в сенките, дори в самата вода...
Пиян от несбъднати сънища
по острите камъни слязох да питам морето:
След тази задъхана оргия –
какво би ми предложила есента?
От въпроса ми възмутено –
морето сърдито мълчеше...
И реших да стана пастир на розови слонове –
тук, на брега.