* * *
Ела и изведи от безумния мрак
на този прокълнат залив –
ветроходът ми – заседнал във рифа,
край който не минават течения...
Няма приливи... и отливи няма...
А пък водата му –
е като вино в евтина кръчма –
което бавно напива, но ти се пее...
Ела, богиньо неземна на радостта
и тъмнината...
В друг свят, в друга галактика
изведи мен или поне душата ми!
Че този от думи и скука напука се,
А пък луната му...
Посивя...
Посивя като смъртник...
И дълго на небосвода остана...
Повикай вятър в платната!
И слънце за моите мисли...
Нека флагът на втората мачта
Най-после безгрижно запее!...
Че в мрак потънах до веждите
И вече...
И вече се сраснах с нищото...
По-добре храна да стана за рибите,
отколкото – на земните червеи...