Трети март или невъзможният героизъм

Образът на героя, на Апостола, не знаем дали ни е нужен днес и какъв щеше да бъде, но ние нему не сме никак нужни. Апостолът е невъзможен в нашето безумно време. Време, пропито от невидима и много по-страшна война – там, където злото приема образ на добро.

Съвременният човек не само че не се нуждае от Апостола, той би го погледнал с безразличен и безстрастен поглед, като някакъв красив идеал, който можеш да изпишеш на картичка, но не можеш да живееш с него, защото е твърде различен от теб.

Този съвременен българин нарича себе си християнин, докато слуша мантри и се увлича от източни практики, но не се срамува, че не знае дори една молитва. Той е доволен, той приема и харесва себе си такъв, какъвто е, така го съветват отвсякъде, хора, които наричат себе си духовно извисени. Забравил, че най-силно трябва да се моли Господ да го дари с дарба да вижда греховете си. Но не, той не се нуждае от това, той е сляп и сит, доволен, той иска да бъде успешен, което значи властен и богат. Прави своите виртуални “революции”, но не би заложил живота си за такива книжни и празни от смисъл идеали. Държи децата му да учат в чужбина, но на стената си всяка година слага ликовете на воеводите, като не вижда противоречие в това.

Смята себе си за смел, мъжествен и достоен, а се прави, че не чува виковете на битата жена в отсрещния апартамент. Левски и Ботев му трябват колкото да разпалва съчките на вече изгорялото си духовно огънче, за социалните мрежи, за омраза.

Съвременният човек не се нуждае от чисти и светли примери, той е изхвърлил и Христос от училищата, и от къщата си, а книгите на Ботев и Яворов разпространява като истински апостол... оставя ги до най-близкия контейнер, защото не пасват на новия интериор.

Не, на него не му трябват Левски и Ботев. На него му трябва поп Кръстю или някой подобен, срещу когото да излее гнева си, да го разпне, без да разпознае в него собственото си малодушно лице.

Той, съвременникът, обича да мрази, да изтъква греховете и недостатъците на другите, опиянява се от това да е против, но не знае нито едно “за”, което може да издигне като знаме в живота си. Омразата към чуждите грешки го заблуждава, че той няма големи грехове – е, платил е няколко аборта на жена и дъщеря, имал е някоя и друга любовница, но това сега е модерно, така правят всички и психолозите съветват така да се пази брака.

Той е убеден, че постът и молитвата са хубаво нещо, но основно за бабички и забравя, че Левски е говорел в едната ръка с Евангелието, а в другата с револвер.

Ако все пак има късмет, може и да се разболее тежко и тогава да се сети, че може да си спомни някоя и друга молитва, които баба му е чела над главата, когато е боледувал. Ако има късмет ще благодари за болестта си, която му казва, че е смъртен, че нищо от натрупаното не може да го спаси, че има път към покаяние, но това е само в най-добрия случай и не така често.

Добре, че днес ги няма героите, щяха да ги изпратят на психотерапия, на курс по джендърна идентификация, ей така за сигурност. Ако са много шумни и агресивни, да им изпишат подходящи лекарства и накрая, ако и това не помага, да напишат няколко гнусни статии в медиите и да ги накажат със забрава, като преди това ги пенсионират по болест с решение на ТЕЛК и ги изпратят някъде, където няма да пречат на съвременния зрял, осъзнат човек да медитира под звука на мантрите, в поза лотос, невиждащ собствената си нищета.

За какво са му тези слънца, образите на героите и апостолите, та той като човек, който дълго е гледал към слънцето, би ослепял или полудял от мъка, ако трябва да живее до такива личности.