Животът по-кратък от минута

Животът всъщност е различен.

Защото е лято. И мирише на морски залези. Рано сутрин.

И на ванилов сладолед. Когато вали градушка.

И защото съм влюбен. В ангел, който не плаче. Никога!

Тази любов е моята абстиненция.

Понякога пия кафето с трамадол. Заради болката.

Тази сутрин то ухае на бадеми.

– Защо си поръчал кафе? Нали знаеш, че пия зелен чай с канела и дафинов лист.

Усмихва се. Усмихва се не така, както го правеше преди година или дори преди три месеца. Разтяга устните си встрани, но очите... очите не се усмихват. Опитвам се да разбера защо. Честно казано никога не съм успявал да гадая по звезди. А и да можех, не бих искал. Но мога да чета по очи. По очите, с които се запознах преди време, а не по тези, които срещам напоследък. А и вече не мога да видя нищо в онова замръзнало огледало, в което се е превърнал сега погледът срещу мен.

– И защо винаги избираш крайна маса, сякаш се страхуваш да не ни видят? Любовници ли сме, за да се крием?

Мисли, че любовта е най-страшното престъпление, което трябва да бъде укрито от полицията. И от другите хора. Понякога ми внушава и аз да мисля по този начин. Но днес се наложи да избера ъгловата маса, за да придам допълнителен аромат на кафето, а сервитьорката и околните не трябваше да разбират за това.

– Трябва да намалиш сладкото! Възрастта ти...

Отчупва с виличката върха на шоколадовата торта. После леко го побутва, за да го катурне в чинийката и забучва между зъбците само глазурата. Преглъща бавно, сякаш да се наслади по-дълго на топящата се по небцето захар.

– Кога ще се откажеш от зависимостите си? Кафе, торти... Животът е толкова кратък! Ти изобщо изследвал ли си си някога холестерола?

Зная, че съм зависим. От кафето, от шоколада и ваниловия сладолед, от морските залези и от срещите ни, от усмивката, но не тази сега, а от онази миналогодишната, от сънищата, в които се надявам някога да дойде. След тази наша...

– Последна среща. Приеми го! Аз трябва да живея живота си, а ти твоя. Няма смисъл да ги смесваме, сякаш че ще рисуваме с акварелни бои.

Животът не е картина и никога не е бил цветен. Убеден съм в това. Има само обич и само омраза. Защо да си създаваме миражи? Така или иначе животът ще продължава да си рисува само в черно и само в бяло. Защото е далтонист. Като мен.

– Ще ни останат спомените... Което не е малко. А, да, и трудно ще се срещаме в сънищата, защото аз не сънувам.

О, това не го знаех! За сълзите – да, но сънищата... Ще наблегна тогава на спомените. Среднощ ще тъгувам по онези очи, които някога се усмихваха. И пишеха. И по онзи едва забележим рубин край лявата зеница.

– Това е, тръгвам! Изпий и моето кафе като за последно! И престани да си съчиняваш мечти! Ще живееш по-безгрижно. Това няма защо да го обсъждаме вече. Не си по-различен от другите. Просто се освободи от всичките си зависимости!

Ще го направя. Ще спра кафето, ще мина на строга диета заради възрастта и липидния си профил, мога даже да не се и влюбвам повече. Но вероятно ще остане онова коварно състояние. Онази странна моя привързаност към самосъжалението, която ме прави различен. Нима тази зависимост е закодирана в гените ми?

– Може и да ти се обадя утре. Или да се видим другата седмица...

Зная, че няма. Няма! Но трябва да кимна в знак на съгласие. И да се направя, че съм повярвал.

– Хайде, благодаря за тортата!

Усмихва се. Само с устни. И леко побутва чашката си към мен, преди да изчезне завинаги от живота ми.

Понякога се налага да пия кафето с болкоуспокояващи. Когато съм се опитвал да мечтая насън, но акварелните бои са свършили. Останал е само черният туш за графики.

Вдигам чашката и леко я разклащам. Тази сутрин кафето ухае на бадеми. Заради цианида, който ще ме освободи от всичките ми зависимости. Зная, че болката ще трае само миг, миг по-кратък от живота. Защото съм влюбен в ангел, който няма да позволи да ме боли много. Само толкова, колкото мога да понеса. Искра черна светлина.