– Моите поздравления, професоре...
Сепнах се. Отворих широко очи. Опитах се да различа контурите на предметите около себе си, ала всичко пред погледа ми танцуваше в мъгла.
– Добре дошли! Радвам се, че мога да се запозная с такъв виден учен като вас – до ушите ми достигаше непознат глас. В интонацията му усещах някаква дразнеща приповдигнатост.
В този миг в слепоочието ме прониза страшна болка. Мъглата пред очите ми засия с рубинен блясък и в нея започнаха да плуват тъмни кръгове, не, това не бяха кръгове, а спирално навити линии, които започваха от нищото и нямаха край.
– Толкова се вълнувам, не всеки ден се срещам с такъв гений! – долетяха отново хвалебствията.
Дали не сънувам? Щом чувам, а не виждам източника на гласа. А може би съм ослепял?! Спомените ми се губеха. Пък и на такива суперлативи бих могъл да попадна само в собствения си сън.
– Това не е сън, професоре. Физическото ви състояние е под пълен контрол. Само след няколко секунди ще ме виждате – успокояваше ме гласът. – И не се притеснявайте, ще се възстановите напълно и всичко ще си спомните.
Разбира се, че ще се притеснявам. Чувствах се като умрял, не виждах нищо, чувах странни гласове, а и този самонадеян лекар ми повдигаше самочувствието с празни приказки, вместо сериозно да се погрижи за здравето ми. Не усещаше ли, че ще ме изпусне!
– Защо не пийнете нещо, вероятно сте ожаднял?
Поклатих утвърдително глава, устните ми горяха в лепкава сол. Чух отдалечаващи се стъпки. Самотата ми подейства мобилизиращо. И няколкоминутната тишина. Долових ударите на сърцето си, вдишах дълбоко и шумно, дори успях на напипам пулса на сънната си артерия. Може би щях да оживея. Щом и червените облаци започнаха да се разсейват, а очертанията на предметите ставаха все по-ясни... и по-ясни. Странна болнична стая, необичайно легло, по-скоро огромен фотьойл. А, ето го и лекарят.
– Виждам, че вече сте добре. Вземете, питието ще Ви подейства ободряващо!
Подава ми бутилкообразен предмет и аз жадно захапвам отвора. Течността е отвратителна, леко солена и блудкава. По езика ми остава мазнина.
– Какво е това?
– Бабаджана. Мляко от специален вид домашни прилепи.
Подгажда ми се. По принцип повръщам трудно. Стиснах уста и започнах да мисля за шоколад със стафиди. Обожавам го. Докторът се беше втренчил в лицето ми. Погледнах го с умиление. Сега забелязах, че облеклото му е доста необичайно за обикновена болница. Сивкав гащеризон, обхващащ дори китките на ръцете, латексови ръкавици, маска пред устата и защитен шлем пред очите. Ох, ето къде се намирам! Инфекциозно отделение, и то в сектора за особено опасни инфекции. И съм тежко болен, с моменти на замъглено съзнание. Вероятно менигит.
И изведнъж всичко си дойде на мястото – лабораторията, в която прекарах живота си, колбите и епруветките с хранителни бульони, вирусите и другите патогени спотаени в светлинката на електронния микроскоп... За какво е било всичко това? Да завърша живота си в изолатора победен от вируса, срещу който съм търсил ваксина?
– Професор Даниел Леони, Вие сте откривателят на вируса на прогресиращата корова атрофия. Колко гениално, че сте създали и лечебен серум срещу причинителя! Така ще спасите много хора от оглупяване.
– Съжалявам, но грешите – понадигнах се на лакът и огледах обстановката. Стаята беше без прозорци, с изкуствено осветление и вентилационна система.
– Но как забравили ли сте? Вирусът в синьо-зелените алги, първо се разболяваха само водолазите, после тръгна и по плувците, а накрая плъзна и по случайни хора. Но Вие намерихте лек.
Седнах и го погледнах тъжно.
– От какво съм болен, докторе?
– От нищо сериозно – лекостепенна артериална хипертония, латентен диабет, начална спондилоартроза...
– Защо съм тук тогава?
В погледа му долових моментна несигурност, но той бързо овладя емоцията.
– Събудихте се по-рано от допустимото...
В този миг от тавана се задейства ярка светлинна сигнализация съпроводена от пронизителна аларма. Докторът подскочи от мястото си в ъгъла и излезе. След минута звукът спря, но светлините продължиха да премигват дразнещо. Събрах сили и се изправих. Интересно, и аз бях облечен в подобен гащеризон, но нямах ръкавици и защитна маска. Направих първата крачка. Не ми се стори толкова трудно. Значи все още можех да контролирам тялото си. Трябваше да напусна стаята.
Открих доктора в широка зала, подобна на аула за лекции. Беше седнал в центъра на пулт и оформяше някаква фигура на триизмерен проектор. Странно, през затъмнените прозорци се виждаха само пясъчни дюни и прежурящо слънце.
– Къде сме?
– Пустинята Намиб, Южна Африка. Правим научни изследвания.
– Правим?! – повдигнах почти истерично глас. Спомените наистина бягаха от мен като от прокажен.
– Да, ето там е професор Хил от Оксфорд, работи по ваксината срещу Ебола вируса, до него – проф. Рибоухин, откривател на серума срещу Киасанурската хеморагична треска, проф. Монтание и проф. Синуси...
В дъното на залата зад прозрачна преграда лежаха няколко тела. Приближих се и видях, че всяко тяло беше поставено в отделна камера. Всички спяха.
– А този гущер?
– А, професор Вее Едерек. И не е гущер, а рептомодус от планетната сянка Климатикус. И той работи върху ретровирусите.
– В кома ли са? – промълвих почти на себе си.
– В момента са в озонова среда, приятно летаргично състояние. Вие просто се събудихте по-рано. Затова системите за защита се активираха и ако не ги блокирам...
– Защо се събудих по-рано? Грешка ли е станала?
Мъжът ме погледна напрегнато, в очите му съзрях разпалваща се досада.
– Не, трябваше да Ви събудя. Стана малък пробив при транспортиране на вирусните проби. Опасявам се, че е изпуснато незначително количество от вируса на коровата атрофия. Но Вие ще ни съобщите формулата на вашето лекарство срещу него и няма да има никаква опасност.
– Но, докторе, колко пъти да ви казвам, че аз работих върху ваксината срещу треската Ласа и не знам за никакъв вирус на оглупяването.
Погледът му се вледени, този път не можа да овладее емоцията си.
– Как така?! А кой тогава е професорът за оглупяването? Значи съм събудил грешния човек. И сега ще се взривим заради това. Надявах се поне да ми дадете лек срещу ранното оглупяване и тогава щях да се справя с защитите на системата. Разбирате ли, имаме 361 часа да се справим с проблема...
На 362-я час гръмнахме. Аз по-леко, а той – доста тежко. Открих го полузаровен в пясъка, с окървавено лице и без дясно око.
– Кой все пак беше ти? – наведох се и най-сетне успях да му задам този вълнуващ ме още от самото начало въпрос.
– Космически терорист. Ако не беше този глупав вирус, щях да разработя най-великото биологично оръжие във Вселената. Та аз събрах най-добрата колекция от гении.
И после вдиша от пясъка. Е, Вселената остана с един корово атрофирал мозък по-малко.