Гнездото на свраките

Гнездото на свраките

Скопосна жена беше Минковица. Можеше да те посрещне и изпрати с усмивка, да те нагости щедро, да те изпроводи донякъде си и отрупа с поздрави близките ти. Отгледала беше три дъщери и на нито една не можеше да се върже кусур. Спретнати, работливи и милосърдни, те бяха за пример на цялото село. Зададеше ли се празник и четирите изваждаха от сандъка премените си и тръгваха към хорището, където думкаше тъпана, а кларнето подреждаше така звуците, че сърцето ти заиграваше. Хващаха се на хорото и предизвикваха умиление от заграждащите ги малки и големи. Какво пък си мислиха ергените за трите моми, само те си знаеха.

Минковица не пропускаше случаите, когато се явяваше на хорото да си сложи огърлието с пендарите. Златото блесваше на гърдите и издаваше състоянието на семейството – богато и пребогато. Дъщерите и носеха нанизи от мъниста, но нямаше да мине много време и баща им Хаджи Минко щеше да бръкне в делвичката с жълтиците, та те да изнижат синците и заемат мястото им.

След летния Атанасовден, като се прибираха от хорището, поуморени от игрите, Минковица остави златния наниз на едно снопче лозови пръчки близо до герана. Възпретна фустанелата си и охлади леко подутите си крака.

Наплиска лицето си и се прибра в къщи. Разсъблече премяната си и се пусна в приготвянето на вечеря. Същото сториха и дъщерите й – и те поеха задължението по подредбата на софрата.

Заранта Минковица се сети къде беше оставила пендарите и тръгна да си ги вземе. Не уплаха, ужас се появи на лицето й. Въздъхна тежко: “Оле, боже, къде се дянахте?” Огледа се дали не са паднали между лозовите пръчки, вдигна снопа, разтърси го – няма и няма помен от златото.

За две нощи косите и побеляха. Усмивката повече не навестяваше лицето й. Спря да ходи по седенки, никому не казваше какво се бе случило с пендарите. Дъщерите й се наговориха да я водят на баячка. Половин година не стъпи на хорището.

Една нощ Минковица сънува крилата мишка – кръвопийца да се прилепя за гушата й и пие кръв. Изпотяваше се, сърцето й спираше, а не можеше да вика за помощ. Усукваше кърпата си да я прави на въже с което да се беси. Появи й се комшийката Гана, цялата в дрипи, издаваща сатанински кикот, прехвърляйки огърлието от едната си ръка в другата. Стана вир вода. Със сетни сили протегна ръка към него, но златото дрънна зад Ганиния гръб. Това беше! Пропя петел и съня й свърши.

Хаджиминковото семейство започна да губи първата си стопанка. Всяко тропване на портата я плашеше и стряскаше, все надникваше дали е сложила резето. Дрипавата Гана от съня й не й даваше мира. С всеки изминал ден се засилваше вярата й, че точно тя се е полакомила за пендарите, че това е станало, когато всички са се залисвали по приготвянето на вечерята след хорото. Изчезването на менчето им преди година да не би да не е нейна работа? И други, и други неща, дето ги е търсила, а не открила, няма кой да ги е откраднал, освен Гана. Кой най-често е идвал у тях с ръце, скрити под престилката й?

В края на Хаджиминковия двор преплиташе клони столетен орех. На самия му връх свраки си бяха натъкмили гнездо. Минковица в добрите времена казваше, че Дуца (така бе кръстила женската сврака) имала повече акъл от клисарката в черквата. Много пъти беше виждала Дуца да се стрелка към кокошарника, да намира полога и отнася към върха на ореха току-що снесено яйце.

Един летен ден вихрушка взе да вдига от двора нападала царевична шума, конци от разнищена черга и всякакви боклучета. След нея в двора взе да шета ветрец, който се усилваше, докато се превърне в буря. Върховете на ореха се разклатиха. Уплашени свраките си потърсиха прикрито място, за да избегнат стихията. В средата на двора се появиха прекършени клони.

След утихването на бурята, Минковица прекоси двора да пренесе съчки за огнището. Случайно настъпи полуоцелялото гнездо на свраките, свлякло се със зашумен клон. Изведнъж затвори очи. Можеше ли това, което видя да е истина? В клечките на гнездото се бяха омотали пендарите. Свраките-хитруши си бяха построили златно гнездо.