Приют за стари магарета
С наведена глава и насълзени очи, Петко се бе подпрял на тухлената зидария край навеса. Слънцето бе прехвърлило покрива му и мястото, където се опитваше да похапва сенце с разклатените си зъби, се бе превърнало в сенчест кът. Задницата му леко потръпваше от мускулчетата с които се напрягаше да прогонва мухите. Бавно, отегчено и отпуснато към това място запристъпя Гичка. Петко наостри уши, но бързо ги присви. Примигна, изправи глава и извърна уморен поглед към гостенката.
– Не те задържа май на едно място.
– Добро място си избрал за почивка, виж как напича навсякъде – поде Гичка.
– Ей сега дойде сянката, ама има по-лошо от жегата – мухите. Нали знаеш, че имам рани по гърба си от самара, а до там опашатото ми ветрило не стига. Като се изтъркалям да ги пропъдя, после не мога да се изправя – заоплаква се Петко.
– И от това лошо, по-лошо има – разприказва се Гичка – я виж колко станаха юларите увиснали на оградата. Къде са Станчо, Добра, Бонка, Кънчо и Събчо? Няма ги! Останаха им само поводите тук. Къде им завлякоха труповете не се знае. Виж, виж какво става ей там – изрече Гичка, като обърна глава към оградата от ръждива мрежа. Край нея в една надлъжно разцепена тракторна гума, всяка заран гледачът бай Сотир наливаше вода, за да пият при нужда трийсетината престарели магарета. Там, паднало на колене утоляваше жаждата си наскоро докараният Желко.
Желко се оказа най-измъчения обитател на приюта. Двадесет и пет години стопаните му – цигани го товарили с дърва, които трупали в жижни. После пък, като се получавали дървените въглища, ги натоварвали с пълни кошове на гърба му. С тежкия си товар изминавал разстоянието от катуна до скелето в черноморския залив за половината от деня. Там, на котва чакал циганите да предадат стоката си барба Щирьон. Гемията му престоявала две седмици докато я напълни. По обратния път Желко не се връщал с празен самар. Товарили го с дърва и вършини. С горените въглища в различни посоки, клетото магаре трябва да е пренесло цяла гора на гърба си. Веднъж скъсал синджира като чул любовния зов на негова връстница. Циганите не проявили никаква жал и от бой го осакатили. Така още много години Желко пренасял дърва и въглища.
Хълбоците му представляваха ямки, издълбани до четящите му се ребра. В горещината от устата му се проточваше пяна, разредена от напитата вода. Няколко пъти направи опит да се изправи на крака, но ясно се виждаше че едвам се крепи на тях.
След десетина дни и неговия юлар се проточи на оградата. Една тарга на колела го отнесе някъде.
Гичка си оставаше галеницата на приюта. Годините и бяха колкото Желковите, само че тя беше мандраджийка. Пренасяше гюмове с мляко. По някога никой не я придружаваше от обора до мандрата, но тя си знаеше пътя и не се налагаше мандраджиите да берат дертове с нея. За благодарност и пълнеха корито с цвик да пие на воля и я пущаха да пасе с пранги около млечното предприятие. Гичка имаше и други привилегии – водеха я при един красавец – Марко, с който изживяваше моменти на върховно удоволствие. Пулеше се на всеки две години и така остави десетина наследници – синове и дъщери. Стопанинът й Болашъка ценеше нейната кротост и всеотдайното й майчинство и я награждаваше с редовно подковаване.
Спокойният и щастлив живот на Гичка приключи в един ден, когато заедно със сламата беше сдъвкала парче бодлива тел. Какво беше сторила в стомаха й не можеше да се разбере, но от този ден започна да слабее, да преплита крака, да не тръгва по команда дори след тежка тояга по гърба. Една зима за да не я изядат вълците, Болашъка я докара в приюта. Колко ще са й силите и престоят в него и кога ще се метне още един оглавник на оградата никой не знаеше. Грешка, бай Сотир имаше най-точни предвиждания за края на всеки негов подопечен. Всъщност, той се явяваше и биограф на магаретата. Знаеше имената им, кое от къде идва, какъв му е бил хала, колко са му годините и старческите болести.
Много от дългоухите бяха братовчеди, които са били използвани за пренасяне на стоки по пазарищата, за оран, за смесени впрягове, но всички с изцедени сили и с години на старци. Някои кашляха, други отваряха уста да изреват, но вземаха все фалшиви тонове и не продължаваха. Всяко имаше свой характер – едни бяха по-послушни, други по-инатливи, трети запазили все още буйния си нрав, но подчинен на едно особено смирение. Едни се събираха на групички, други се усамотяваха, трети се бяха простили с оглушителния си рев и прохъркваха с някаква безнадеждна увереност, че още могат да изпълняват някогашните си речитативи.
В приюта се мяркаше един албинос, на една дузина чернееха гърбовете, но преобладаващите господа носеха конфекция в сиво. Разнообразието се допълваше от десен в кафяво, по-точно кафеникаво-червено. Всички те имаха една тъмна напречна ивица между раменете, прокарана от атавизма, за да напомня, че тези твари са на повече от пет хиляди години сред хората.
Един от обитателите в приюта се отличаваше с две тъмни ивици, образуващи кръст по гърба. Набиваше се на очи и по-гладката му козина и бяла звезда на челото. Беше го довело младо дяконче от Буковския манастир. Стоеше смирено, почти непомръдващо до оградата с наведена глава, като въртеше постоянно оресялата си опашка. Дякончето споделило на бай Сотир, че Христос е яздил точно такъв осел – с кръст на гърба. Истина ли е било, неистина ли – как да се върнеш в ония времена, но в едно по-ново време това е възможно. Манастирския послушник казал още на гледача, че като него имало още две с кръстове по гърба, служили като пазачи на манастирското козе стадо. Толкова смели били, че когато чуели вълчи вой образували стена с телата си и не давали на хищниците да доближат до кошарата. Веднъж чифтето на доведеното разбило главата на кръвожадник и години наред наставало спокойствие край светата обител. Сега този герой – ветеран чака последната си глътка кислород в приюта.
Бай Сотир с всеки изминат ден се притесняваше, че ще остане без работа. От доста време нямаше кого да приеме в приюта. Мислеше си, че хората са останали без милост и няма да му карат престарели животни, няма да му осигуряват храна за тях, няма да има посещение от ветеринар и ще забравят за доскорошните си помощници.
Беше се заоблачило. Петко напусна навеса и тръгна да си побъбри с Гичка. Откри я на другия край на двора, примигваща и бранеща се от мухите. Подушиха се. Хрумна му да си припомни славните плейбойски времена и направи отчаян опит за скочи върху Гичкиния гръб. Тя не се съпротивляваше. Не успя Петко. Повтори и пак не успя.
Един след друг за една седмица болнавия Петко и мандраджийката оставиха приюта в още по-намален състав. И техните оглавници бай Сотир преметна на оградата.