“Грехопадението” като съвременност

Всеки ден литературният ни пазар е залят от тонове дебюти. Дебютът на автора Х, дебютът на автора Y, шокиращ дебют на праплеменника на този... Иска ми се да се обърне внимание обаче на наистина талантливи първи книги, на нещо повече от фасулковщината и гланцираната хартия.

Може би сте срещали името на София Милева като лауреат от доста конкурси, но за съжаление то все още не е достатъчно разпознаваемо. Ясно е, че този тип поезия не е винаги търсен и остава в секцията “за ценители”, но това не означава, че не заслужава вниманието на търсещия повече от първичност читател.

Когато прочетох дебютната книга на София “Грехопадение” (няма общо със “Звездопадение” на Георги Славов, просто падението е по-типично от възхода) веднага ми направи впечатление добрата овладяност на техниката на писане – няма проблеми с ритъма, изразява се ясно, но без прекалена наивност, присъща за част от “младата поезия”. Прекрасно е да видиш приложение на тази поетическа традиция, която за някои хора на доста повече години остава мистерия.

Веднага одобрявам избора разделът “На майка ми” да е първи. Не заради повтарящата се изповедна искреност (повелена от традицията), а защото ангажира. Този своеобразен hook е ценен похват за всяка концепция – читателят трябва да се привлече, вниманието му да бъде прикрепено, да се почувства обвързан с текста.

Единствената майчица лежи
умираща и времето е спряло
(“От мъртвото море”)

Моментален удар и разбиване на всички надежди за позитивни стихове за удоволствие. Загубата на най-близкия човек преобръща целия свят наопаки, заразява с “болест смъртоносна”. “Господ скри се гузен и виновен” – безсилието е достигнало връхната си точка, опората под краката е потънала. Човек остава сам, разчита само на своите сили, вече счупен (“а болките в мене са адски”).

Най-логичното търсене на изход е в любовта, особено за едно момиче в разцвета на силите си. Още заглавието на тази част “Да се влюбиш в сатана” подсказва за изродяването на това чувство в днешния свят, неговото свеждане до един физически акт, слагането на знак за равенство със страстта. Това може би е и самият грях, загатнат в заглавието – потъването в желанието да обичаш и това да заличи болките ти. Следваща старата сентенция, че “на любов и война” всичко е позволено, виждаме една разкрепостеност, и даже безпардонност на обичащата жена. Това отдавна не е табу, но интересното е по-скоро противопоставянето на еротиката с постоянното споменаване на Бог – “И колкото от Бог сме по-презрени / по-хубаво ни става и приятно”. Лирическата героиня е поставена между двете противоположности, но любимият, представен като дявол или демон, е много по-привлекателната от тях. (“Във похот се къпя с наслада/ във църквата сякаш се сривам).

Дори тази наслада се оказва обаче лъжа. (“че със мене дяволът игра си/и ме хвърли в пъкъла ранена”). Болката е неизбежна, обсебваща всички възможни мисли. Именно тук конпцепцията на книгата се развива неочаквано – съвременният читател е свикнал да чете за силни и независими жени, които тъпчат всичко по пътя си за да си чешат егото. Тук обаче виждаме и падението след греха – именно слабостта и неспособността да се преживеят любовните рани – необходимостта от обич дори лирическата героиня да бъде “просто вещ”. Тематически разделът “Поезия от затворите” не се различава особено от “Да се влюбиш в сатана”, но акцентът е изместен по-скоро върху комерсиалния модел на отношения – идеалът за мъж да е гангстер, престъпник, а идеалът за жена – жадуващ за страст придатък. Животът се върти по този модел и човек страда, осъзнал цялата игра. Път назад обаче няма и жадуваната любов изглежда все по-далечна и по-далечна.

Най-естественото нещо е болката да е първопричина да се замисляме за света около нас. Това виждаме и в закриващия раздел – “Животът в няколко думи”. “Свят без хора”, в който “пътят се срива” и истинското щастие се оказва мираж. Не мога да кажа, че София Милева е социален поет, такива може би вече и няма, но тежкият край на книгата дава и една нова насока. Атмосферата на обреченост вече излиза от рамките на досегашната изповедна лирика и ми дава надеждата, че следващата книга на авторката ще е още по-добра. Дано.

--------------
Текстът е препубликуван от “Отвъд кориците”.
--------------