Поредният кораб

Поредният кораб

Ако можеха тези вълни да измият тъгата...
По вода, ако можех да ходя, веднага бих тръгнала...
Ето, скри се поредният кораб, покри го водата...
Зад гърба ми се моли жена “Само Бог да го върне...”

Ще оставя сълзите си тук, пред света ще съм силна.
А морето да пие от мен, да изпие горчилката.
Все по-черно ми става, когато в небето разсъмва...
и след всяка сълза се усещам все повече никоя.

А морето крещи и се блъска във моята кожа...
То дали ме разбира, когато на ум му говоря?
Във душата ми – ужас, в сърцето – лъжите и ножът...
Все по-топъл е адът и нямам надежда за Горе...

Ако можеха тези вълни, но нищо не могат...
Само шепа сълзи са. Напразна надежда за утре.
Като хората – в тебе се блъскат и тръгват без “сбогом”...
Събират те сякаш отвън, но разбиват отвътре...

Оставям сълзите си тук, солени и бели,
в дъга да се вдигнат, когато дъждът ги запали.
Не търсих любов, но пък колко такава намерих...
а после морето се скри под своето яке...

Потъна големият кораб, потъна в мъглата.
Крещи ми се как ме боли и Бог да ме чуе.
Сърцето изстива, във рак ми превръща душата.
Морето дойде да убие последните влюбени.

---------------
Стихотворението е включено в “Морето в моя стих не е измислено”, антология на българската маринистична лирика в периода 19. – 21. век, съставител Георги Н. Николов, изд. “Либра Скорп”, 2022.
---------------