Чорбаджи Юрдан и семейството му никога не прощават на Яворов

Бащата се заканвал да отреже парите на синовете си, а Мина наричал “вятърничава и твърдоглава”

В град Елена все още живее споменът за чорбаджи Юрдан Хаджипетков Тодоров (1848-1931). Син на известния “тежък” търговец Петко Тодоров, който въртял търговия с Цариград, Виена, Милано и Лион, той се изучил в най-реномираното за онези времена училище – Робърт колеж в Цариград.

Момчето проявило дарби, научило три езика – френски, немски и английски, плюс турския и гръцкия, имало мерак да продължи образованието си. Но лекарите му откриват начална туберкулоза и се налага да се прибере в България.

В Елена младият мъж се задомява, като си избира видна мома – Роза Хаджихристова, племенница на Иларион Макариополски и Никола Михайловски. Раждат им се четири деца – Никола, Петко, Христо и Мина. Всички – умни и своенравни, горди и непослушни.

Бащата крои за синовете си големи планове – единият да завърши право, другия – търговия, третият – банково дело... Няма притеснение за парите – наследил е доста имоти, а и самият той, с ум и работа, успял да спечели доста.

Още през 1876 г. е избран за член на Търновския окръжен съд, а след Освобождението става кмет на Елена. След сключването на Санстефанския мирен договор бил назначен за губернатор на Северна България с център Русе. Няколко мандата е народен представител.

За негово разочарование, обаче, нито един от синовете му няма тяга към образование, което да гарантира обществен престиж и забогатяване. Христо учи във Франция философия, която според бащата е “празна наука, която къща не храни”.

Петко, уж първоначално записва право в Берн, но после се прехвърля на литература в Берлин и Лайпциг, а връщайки се в родината изцяло се отдава на литературата. Никола твърде отрано дава знак, че го влече бохемската среда, гуляите, хазарта.

Баща му плаща до едно време дълговете му, докато накрая Никола се влюбва в богата румънка. Жени се за нея и както изглежда никога повече не се вестява пред семейството си.

Бащата неведнъж се заканва да спре издръжката на синовете си, които харчат много пари и не чуват неговите поучения – дори когато единият, Христо, е вече професор по социология, а Петко е известен писател.

Петко Ю. Тодоров е приятел на Яворов, те споделят едни и същи философски и естетически възгледи в литературен кръг “Мисъл. Поканен в неговия дом на Благовещение, 25 март 1906 г. , поетът вижда за първи път 16-годишната Мина, която суши над печката току-що измитата си дълга коса. Още същата вечер той написва стихотворението “Благовещение”: “Прохладен лъх от ангелско крило/ о ангел,/ о дете...”

Отношенията на Мина с близките й се влошават след като става ясно, че Яворов е наченал, без тяхно позволение, връзка с момичето, и нещо повече – с публикуваните си стихове за нея в сп. “Мисъл” е направил тази връзка публично достояние. Няма значение, че тези отношения са платонични, чисти и духовни... В онези времена подобна ситуация се разглежда само по един начин –

името на момичето е завинаги “омаскарено”

Трудно вече ще се омъжи за подходящ кандидат... А в очите на семейството

Яворов категорично не е подходящ за дъщеря им, не само заради разликата в годините. Талантливият поет не е от сой, няма образование, нито сигурни доходи.

До ушите на чорбаджи Йордан са стигнали слуховете, че чирпанлията, с когото другарува синът му Петко, има зад гърба си множество любовни романи – в Пловдив, в Чирпан, в Сливен, в Анхиало и Македония... Самият Яворов охотно ги разказва в мъжка компания, а и нерядко намеква и за ...родени, но непризнати деца.

Семейството и братята на Мина са единодушни: това трябва да се спре. Христо, разярен, иска сметка за случилото се от д-р Кръстев, главен редактор на списание “Мисъл”, а д-р Кръстев от своя страна нахоква Яворов и нарича историята “некрасива”, а автора – “неделикатен” спрямо списанието, и спрямо момичето...

Вкъщи подлагат Мина на унизителни разпити и следене, дебнат кореспонденцията й, изнудват я, за да обещае, че няма да се среща с Яворов...

Майка й открито нарича поета “тоя черен циганин”, а баща й, в светлината на нейното увлечение я обвинява, че е “глупава, вятърничава, дебелоглава, суетна... лъже...момиче с най-лоши характерни черти...” Само Никола съчувства на влюбените и е посредник на първите им любовни писма.

В тихата война със своенравната девойка, която смята, че има право да избира сама владетел на сърцето си, се включват и снахите – Райна (съпругата на Петко) и Роза (съпругата на Христо).

Мина живее няколко години като гимназистка в дома на Петко и Райна, затова в писмата й могат да се открият не особено ласкави думи за снаха й – че е прекалено

любопитна, тесногръда и заинтересувана от чуждите тайни

Колкото до Роза, в едно писмо до Яворов Мина споделя: “Новата снаха, която е едва 2 години по-възрастна от мене, разправя на нашите, че ... желаяла да живея при тях и даже вярва, че може да ми влияят, за да стана “добро” и “разумно момиче”. Аз един ден ще ти разправя какво долньо мнение имат за мене всички мои близки. (Впрочем аз нямам близки)”.

Отношенията на Петко Ю. Тодоров -Яворов охладняват. А когато, въпреки обещанието за раздяла и върнатите писма, след осем месеца мълчание Мина отново търси Яворов в началото на 1908 г., за да се видят и уяснят, скандалът втори път набира сила.

Петко пише на Яворов: “... едничкото и последнйо нещо, което мога да ти кажа и да поискам от тебе е – да се помъчиш и да забравиш моето съществование”.

През есента на 1909 г. Мина заминава за Франция с брат си Никола с намерение да учи в Сорбоната, след което обаче се поболява и влиза в болница с диагноза “туберкулозен перитонит”.

Когато през юли на следващата, 1910 г. става ясно, че девойката е на смъртно легло, Яворов пристига във Франция и моли с телеграма братята й да му позволят да я види за последно.

Не му позволяват и той си взема сбогом вече на опелото в църквата. След което седмици наред всеки ден е на гроба на Мина. Там го намира и Лора Каравелова.

На пръв поглед – страстите са затихнали, вече никой на никого не е гневен и сърдит. Но това е привидно. Петко Ю. Тодоров публикува през същата тази 1910 г. своята драма “Змейова сватба” с посвещение “На паметта на сестра ми Минка!”.

На 23 април 1911 г. тя се играе в Народния театър. Използвайки фолклорни мотиви за основа, Петко разказва по своему за връзката Яворов-Мина – необичайна, драматична, стъписваща околните.

Змеят – грозен, странен, отблъскващ... А девойката Цена – крехка, невинна, влюбена... Замислена преди смъртта на Мина като пиеса-приказка с щастлив край, творбата впоследствие сменя жанра си, както и финала – главната героиня умира, прободена от нож, защото

любовта между змей и човек не може да бъде щастлива и ненаказана.

С тази своя най-сполучлива творба П.Ю. Тодоров всъщност се произнася веднъж завинаги по отношение на Яворов: змеят е този, който прелъстява, похищава и покварява... в крайна сметка убива.

Но това не е краят. На 2 септември с.г., пак на сцената на Народния театър, се играе драмата “В полите на Витоша” на П.К. Яворов. Там, само с промяна на имената, отново и отново се раздипля, без всякакви премълчавания, цялата любовна история, с тънки детайли: писма, недоразумения, тайни срещи, намеса на родители, на братя, смъртта на главната героиня...

Дали са гледали това Петко Ю. Тодоров, а и братята му Христо и Никола? Как е преживял това чорбаджи Юрдан? Дали им е било приятно да чуват как цяла София обсъжда в кухните си вечер, след представлението, домашните им дела?

Близките на Мина правят това, което е най-добре в случая – замълчават. Както ще напише чорбаджи Ю. Тодоров, когато му съобщават, че Мина е вече в агония: “Пред съдбата, предопределена от бога, всинца тряба да (се) преклоним и примирим.”

Ще минат няколко години, ще изпратят в последния му път и Петко Ю. Тодоров, и майка му Роза. В късни години Райна, вече вдовица, ще напише своите спомени, където между другото ще заяви, че никога няма да повярва в самоубийството на Лора Каравелова, че всъщност Яворов е... убиецът.

И това ще е последният публичен отглас от неприязънта на семейството към големия български поет.