Преди Апокалипсиса

Преди Апокалипсиса

Навярно е заспало нейде слънцето.
В хралупа ветровете са се скрили.
Източва мършав гръб лъжата.
Израства яростно, събира сили.
Смалява се, отчаян, хоризонтът.
Соколът губи вярната следа.
През мрачни сънища пълзи омраза.
Тревата, грохнала, надига се едва.
Глава извива тъжно розата –
как жалка е смъртта на всеки цвят!
Една разкъсана минорна ария
в материята писва пак.
И завистта с ръждив език
поглъща корена на светъл бързей.
Към тленното е прикован смехът.
Пропада утрото – с очи завързани.
Привежда се премръзнало дървото.
Валят помръкнали звезди.
Тревожно диша сърцето на земята.
Небето огнено – кърви, кърви...
Завихря смерч интригата.
Мъгла отровна пълзи навред.
А горе – в ниското – с един живот
Пчела отронва жило за капка мед.