Стопанката на планината
“В полите на Витоша” е коленичил
градът, който все “расте, но не старее”.
Над него, в зеленото, аз заприличвам
на планината и ведите в нея.
Напролет и мене като Десислава
Боянския майстор ме търси във църква,
а аз от иглики гердани си правя
и под водопада осъмвам и мръквам.
През лятото – виж ме на Златни мостове –
щастлива кошута, прескачам морени
и нощем не месец, а златна подкова
за кон ветрогонец будува със мене.
Наесен съм цялата в огън и охра
и над Драгалевци, под лифта на Княжево,
за теб съм гората с пендарите мокри,
за твоето стадо съм пасище влажно.
А дойде ли зима, щом искаш – търси ме,
на Черни връх аз съм най-бялата пряспа!
Подеме ли ехото вик с мойто име,
лавина прегръща гранитния насип.
Да, аз съм Стопанката на планината
и вместо ти тайно по мен да въздишаш,
отваряй прозореца чист на душата си!
Почувствай ме – пея двугласие с Витоша!