Любомир Весов – пилигрим сред простори безцветни и снежни постели...

Любомир Весов – пилигрим сред простори безцветни и снежни постели...

Не знам дали това е случайност, Съдба или е последица от обстоятелствата на историческия момент, но (с малки изключения) българските поети-символисти си отиват рано от света: Пейо Яворов – на 36 години се самоубива, Димитър Бояджиев – на 31 години се самоубива, Димчо Дебелянов – на 29 години е убит на фронта, Гео Милев – на 30 години е убит след арест в Дирекцията на полицията, Христо Ясенов – на 36 години е убит след арест в Дирекцията на полицията, Стефан Тинтеров – на 27 години пада от кон и след 15 дни умира, Любомир Весов – на 30 години, обкръжен от сръбската полиция, се самоубива...

Любомир Илиев Весов е роден на 30 август 1892 г. във Велес, тогава част от Османската империя. Баща му, Илия Весов, е активен деец на българската община в града, но умира рано. Любомир завършва средното си образование в София, но още като ученик се включва в редовете на ВМОРО и няколко години е четник в Македония. В периода 1912 – 1918 г. България участва в три войни. Две от тях – Втората Балканска (1913) и Първата световна (1914 – 1918), завършват с две национални катастрофи. По време на Балканската война Любомир Весов е доброволец в Македоноодринското опълчение в четата на Иван Попов и Христо Смилянов, а след това в четата на Петър Чаулев. Участва в Криволашкото сражение и е награден със сребърен медал. Постъпва в българската школа за запасни офицери, а след включването на България в Първата световна война става ротен командир в българската армия. В края на войната за известно време е комендант на Крушево, след което следва право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. През 1920 г. е един от основателите и ръководителите на Македонското студентско дружество „Вардар“. През 1922 г. заминава за Македония и става крушовски войвода. На 5 ноември, 1922 г. , обграден от сръбската полиция в с. Острилци, Крушевско, се самоубива. Погребан е в Крушево.

Любомир Весов ни е оставил 44 стихотворения, пръснати в списанията „Демократичен преглед“, „Земя“, „Везни“, „Съвременна илюстрация“ и в. „Илинден“, където са публикувани и негови преводи на творби от: Николай Гумильов (създател на литературното течение акмеизъм в Русия, съпруг на Анна Ахматова, разстрелян заради участие в контрареволюционен заговор), Фьодор Сологуб (представител на символизма в руската литература, поет, белетрист, драматург, за известно време председател на Съюза на ленинградските писатели), Андрей Бели (поет белетрист и създател на модернистичния градски роман в руската литература). През 1921 в книгоиздателство „Цвят“, Сф., излиза преведената от Любомир Весов книга на А. Конан-Дойл „Кучето на Баскервилите“. Вероятно под влияние на руската литература той оформя и своя поетичен стил, който съчетава средства на символистичната поетика и елементи на реализъм в патриотичните му стихотворения.

През 1923 г., една година след смъртта му, литературният критик Васил Пундев събира стихотворенията на Любомир Весов и ги издава в стихосбирката „Стихотворения“, а през 1998 г. издателство „Македония прес“ публикува стихосбирката му „Желание“. Изборът на заглавието, както и тематичният диапазон на включените в книгата стихотворения (макар и малко на брой) не е случаен – те отразяват всички познати теми, образи и проблеми, характерни за българския символизъм – за човешката самота и съдбовна обреченост, за смъртта, за стремежа към един енигматичен свят, в който човекът търси, но не намира своето себеосъществяване, за драмата на любовта в пространството на земното човешко съществуване, за пантеистичния култ към природата.

Темата за любовта е най-широко представена в поетичния свят на Любомир Весов. Вълнуваща преданост, силна и пълна отдаденост на чувството, което изпълва душата на лирическия говорител, благоговение пред красотата и ангелската чистота на любимата се преплитат с предусещането за съдбовна предопределеност на невъзможността да бъде изживяно пълно и истински взаимно чувството. („Гаснат“, „Плени“, „Гинат“, „На една скърбяща“, „Желание“, „В нощта“, „Като сестра“, „Молба“, „Помниш ли“). За него любимата е девойка с „горда и девствена душа“, непокварена от мъжко присъствие, дори сънищата ѝ са девствени, тя има „лилийни пръсти, пръсти белоснежни“ (лилията като знак за непорочност), а той я обича с чистотата на брат така, както се обича малко дете: „бъди като родна сестра“, „приласкай, приюти, ти сърце ми, дете“, „като сестра те имах близка“, „дете, едничка моя обич свята“:

* * *

Плени ме душата ти горда и девствена –
О, аз неотменно все мисля за теб
И чакам и моля звездата божествена
Да блесне над смъртно-печалната степ.

И чакам и моля... Съблазън мъчителна
Напразно ласкае и мами плътта:
Аз горд отминавам, че скрито-пленителна
От края далечен зове ме мечта...

Ще пият ли устни, от жажда запалени,
Живителна свежест и девствен копнеж,
Или безответни и все опечалени
Ще гинат молбите по степната скреж...
Правописът и пунктуацията на всички цитирани стихотворения са съобразени с оригинала.

Изгарящият въпрос възможна ли е тази красива любов в този грозен свят получава многократно своя отговор. В стихотворението „LAME QUI PARLE“ („Душата ми говори“), припомняйки си легендата за Ариадна, лирическият герой мечтае за спасителна нишка, дарена от любимата, която да го изведе до лоното на нейната любов. Стихотворението представя преобърнат модел в сюжета на старогръцката легенда – за съжаление той не получава като Тезей възможност да се върне обратно и остава завинаги пленник на лабиринта-живот:

Твоят поглед ме плени
В сребротканата си мрежа,
Но пресъхнали устни
Не отпиха ласка свежа.

В стихотворението „Гинат“ любимата е персонифицирана с директно назоваване „Лина“ – името символизира чистота, светлина, красота, дете-ангел. Лирическият герой на Любомир Весов обаче не е убеден дали девойката го помни – прекалено дълги са били неговите зимни нощи, в които е бил далече. В тях той се е чувствал скръбен и самотен сред умиращите циклами (цветето, символ на дълготрайна и истинска обич, на споделена някога любов), сред ронещите се жълти листа на скръбните вейки, които сякаш оплакват неговата съдба и самота на скитник „в шумните тълпи“, „самотен всред безброй от хора“, намерил утеха и опора единствено в спомена за красотата на някогашните „пролетни дни“. Сред „зимния скреж“ на живота копнежът за щастие остава несбъднат и лирическият герой-пилигрим броди сред „сънност и самотност“, а над някогашните техни Елисейски полета (място, където блаженстват душите на героите и победителите, подобно на Острова на блажените), сега танцуват само снежинките и в „просторите безцветни“ се стелят снежни постели:

* * *

КАТО видение насън,
Ти се вести, очарова,
И твойта лека стъпка звънна,
Но ти не спря, не позова.

Ти отлетя недоловима –
Една отронена звезда,
И сняг на непробудна зима
Засипа твоята следа.

Напразно чакам да възлезне
Над мен спасителна зора –
Ти се вести, плени, изчезна,
Ти пламна в миг и изгоря.

Противно на естествената житейска логика, свързана с човешките представи за любов и щастие, които винаги включват присъствието на двама, в поезията на Любомир Весов темата за любовта върви паралелно с мотивите за смъртта и самотата. В своите „скиталчества празни“ душата на лирическия му човек „гасне в самота“, никой в света не знае за нейните „безсънни печали“ и болезнената ѝ „скръб по мечти неизгрели“ („Лятна вечер“, „Монах“, „Септември“, „Песен“, „NEVERMORE“ – никога повече, б. а.). На него са му отказани човешките радости и вместо тях „всичките горести земни“ са го зазидали в манастира на сърцето, превърнали са го в монах, в отшелник от живота и, като осъден навеки, той е „скръбен, безсънен и бледен“ в своята затворническа клетка. Отчаянието стиска със своите железни клещи пътищата на живота му, отнема им посоката напред, зачерква вярата, че има изход и от най-трудните ситуации:

NEVERMORE

Не те зова, нито очаквам
Да дойдеш любеща и тиха,
Сърцата ни скърбят еднакво
Че те еднаква радост пиха.

Те никому не ще разкажат
Невинний сън на любовта ни,
Невиден ще изтлей миражът
В кръвта на смъртните ни рани.

Напразно, светлокъдър ден,
Избликва твойта мощ отново,
Изтля възторгът вдъхновен

И вечна нощ тегней сурово.
Сърцето ми прояжда тлен,
А мисълта струи отрова.

В моменти на страшна безизходица и смъртта може да бъде изход, който придава смисъл на това, което е било. Само на пръв поглед е страшен „есенният лес посърнал, тих“ и смръзналите се сълзи на „тънки белостволи брези“, както и срещата на мъртвите „над дълги редици от кръстове бели“ („Към своите“, „Среща на мъртвите“, „Вечер“, „Край езерото“). Любомир Весов винаги е носил Македония, като неразделна част от България, в сърцето си. По-голямата част от своите 30 години той посвещава на борбата за нейното освобождение, затова и най-често представата за смъртта, колкото и мрачни чувства да носи, притежава и едно вътрешно излъчване, едно ореолно остойностяване на дълга към отечеството, толкова различно от фронтовата лирика на Димчо Дебелянов:

КРАЙ ЕЗЕРОТО

Прозвучаха далече победни тръби –
Тамо войни не спират на стан,
А тук бдят опечалени сиви върби
Над юнака навеки прострян.

И игрива вълна гали езерний бряг,
Шепне вечно тревожната тръст –
Отмъстена е твоята кръв, о юнак,
Че свободна е родната пръст.
............
Светят негде далече огньове в нощта,
Тамо войни почиват на стан,
А тук бдят върби скръбни и шепне тръста
Над юнака навеки прострян.
Охрид

И няма значение къде вражеският куршум е застигнал лирическия герой, няма значение, че кръвта му попива в чужда земя, защото неговият дух е свободен и по звездния път винаги може да намери пътя до родния край. Искрени, чисти със своята всеотдайна жертвеност и чувството за дълг към народ и отечество са родолюбивите стихотворения на Любомир Весов, напомнящи ни с образа на юнака Ботевата поезия.

Всички запазени и достигнали до нас стихотворения притежават един специфичен белег на поетическата си стилистика – присъствието на природата не само като фон на изобразените състояния на лирическия му говорител, а като вътрешно единение с нея, като емоционална съпричастност с тъгите и радостите му, като неделима част от дуалистичната същност на човека, която представя божието присъствие в него („Май“, „Лятна вечер“, „Вслушайте се“, „Есенен дъжд“, „Ронете“ и мн. др.). Пролетният дъх и аромат съживява мъртвите спомени в душата на лирическия човек, той усеща как в нея отново израстват „влюбени крила“, той чува шепота на малка елфа „аз съм цяла жар и нега...“, той усеща щедрите ласки на май, участва в диалога на тополите, които „в съня си мълвят“ любими завети, убеден е, че природата е съвкупност от „влюбени и родствени души“, че в мълчаливата есенна нощ под дъжда и тя тръпне от тъмни предчувствия, но винаги намира сили да възроди в себе си вярата в утрото и в идването на животворната пролет:

ЕСЕНЕН ДЪЖД

Лей небето в ритъм морен
Свойта бликнала печал
И от сивий свод просторен,
Замъглен и потъмнял,
И от изток и от запад
Над смълчаните поля
Капки се струят и капят,
Влажна стеле се мъгла.
............
Като гаснещи надежди
В хоризонта тлей денят,
И крило над него свежда
Неговата близка смърт,
Там в прегръдката ѝ тъмна
Ще потъне той студен,
Докогато утрин съмне
Над простора възроден.
............

Независимо от малкия брой на стихотворенията и понякога архаичния им език (писани са преди повече от век!), както и някои стилистични неравности в ритмиката, поезията на Любомир Весов представя достатъчно ярки и запомнящи се човешки състояния, убедително защитени граждански и патриотични позиции като негов синовен дълг към времето, в което живее, което му отрежда заслужено лично присъствие сред българските поети-символисти. Тази истина аргументирано защитава и Румен Стоянов в статията си: „Поети от Македония през 20-те години на ХХ век“:

„По чисто количествен белег творчеството на Любомир Весов го приобщава към имената, останали в най-изящната ни словесност с малко на брой неща: Ботев, Дебелянов, Бояджиев, Далчев, Вапцаров. Поезията на Любомир Весов може да бъде обособена в три дяла: пейзажна, любовна, родолюбива. И в трите войводата отстоява званието поет. За мене срещата с „Желание“ (второто издание на стиховете му, б. а.) бе истинска изненада, това е безспорно стойностна книга. Препрочитайки я, с критически поглед, не откривам нито едно стихотворение (а те са 44), което бих отстранил 90 години след тяхното създаване. Не всеки би могъл да се похвали, че след такъв изпитателен срок и след какви ли не естетически възникнали изми, разглезили ни с всевъзможни открития, истински и мними, че книгата му е била толкова свежа.(...) Доказателство за виталността на стиховете е не само моето лично мнение, а и обстоятелството, че заради една единствена книга с качествена поезия, Весов е бил включен в академичния „Речник на българската литература“.“