Българският символизъм

Освобождението на България, както и отсъствието ѝ от световната сцена и от естествения ход на промените във времето в продължение на няколко века, предопределя първите няколко десетилетия като особено труден период – и в икономически, и в политически, и в културен аспект. Разкъсаната на три части България след решенията на Берлинския конгрес от 1 – 13 юли, 1878 г., както и поредицата от войни, в които се налага да участва новата българска държава – Сръбско-българската (1885 г.), Балканската (1912 – 1913 г.), Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1914 – 1918 г.) – усложняват още повече тези процеси. Психологическа последица от настъпилите промени в историческата съдба на българската общност е не само горчивото съизмерване на българина с другите народи, но и стремежа му да компенсира историческата си и културна изостаналост чрез търсене на възможности на получаване на по-добро образование в Западна Европа. Срещата на миналото като народопсихология и новото време предизвиква фундаментални промени в общественото съзнание – разколебава се и се преосмисля представата свое–чуждо, като чуждото, в смисъл на европейско, вече не се възприема негативно, а като знак за цивилизованост. Бързото политизиране на обществото води до разслоение, до разминаване между възрожденския идеал и новото време, в което общонародната цел за постигането на националната свобода е осъществена и поради това не може повече да служи за обединител на социума, а нов обществен идеал все още не е намерен. Това предопределя замяната на колективните ценности, които доскоро са изграждали статуса на личността в общественото пространство, с индивидуални, извели на преден план в изкуството образа на индивида като свръхценност.

Новият духовен елит на България търси контакт с европейските представители на философските и литературните школи, като се стреми да приобщи българския читател към тяхната класика и към съвременната им литература. А това може да бъде постигнато не само чрез преводи на творби от техни видни представители, а и чрез създаване на оригинални български модернистични произведения, които практически да приложат каноните на новата естетика. Първата проява на българския модернизъм се реализира от литературния кръг „Мисъл”, чиито водещи представители Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстев определят новите посоки на българското културно развитие. Всички те са получили своето образование в Европа и са формирали у себе си съзнанието за месианската роля на твореца, който трябва да издигне и българина до духовните начала на битието, до идеята за надмогването на себе си по пътя на познанието за смисъла на човешкото съществуване. Всички те са прозрели голямата истина, която носят думите на Фридрих Ницше и неговият Заратустра:

„Човекът е въже между звяра и Свръхчовека – въже над пропаст. (…) Обичам този, който живее, за да познае, и който иска да познае, за да може да живее нявга свръхчовекът. Казвам ви: човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда. Казвам ви: още имате хаос в душите си. (…) Обичам този, който не задържа за себе си нито капка дух, а иска да бъде духът на своята добродетел: само като дух той прекосява моста.”
Фридрих Ницше, „Тъй рече Заратустра”, Предисловие, част 4, (1883 – 1885), издателство „Христо Ботев”, С., 1990 г., превод от немски Жана Николова-Гълъбова.

В същото време творците от литературния кръг „Мисъл” осъзнават и историческата истина, че когато Ницше пише своето произведение, българинът е търсел пътища за съединяването на Източна Румелия и Княжество България, създавал е тайни организации, писал е програми за революционни акции в трите части на своята разпокъсана родина – Северна, Южна и Македония, като в тях участва целият български народ. Категоричното оттласкване на писателите, принадлежащи към литературното общество на „Мисъл”, от възрожденското разбиране за мястото на твореца в изкуството, е трудна, бих казала дори непосилна задача. И наистина е било необходимо безпощадното перо и дръзкото, нелицеприятно слово на Пенчо Славейков в неговите статии, както и изключителната ерудиция на д-р К. Кръстев, за да могат да преведат по „въжето” между „звяра и свръхчовека” устойчивите ценностни представи в българската духовна традиция. Именно те поставят началото, поемат тежката мисия да покажат на българския читател, че задачата на твореца е да тълкува завещаното от българския фолклор и от възрожденското виждане за националните измерения на верността, страданието и смисъла на човешкия живот от гледна точка на тълкуватели и философи на историята, за да отворят нови пространства пред българската литература. Имайки предвид точно тази специфична задача на българския творец, Боян Пенев оценява стойността на поезията на Пенчо Славейков:

„Никой от поетите ни не притежава такъв индивидуален поетически език и в същото време тъй национален по своята природа; езикът на никого от тях не живее, не диша тъй, както диша езикът на Пенчо Славейков. Обвиняват го, че езикът му бил неясен, тъмен, а синтактичният строеж на речта му – неестествен, пресилен. (…) Националното в духа на неговото творчество преди всичко може и трябва да се почувства – понякога в една думица само – в една бегла загадка на художествения образ или символ.”
Боян Пенев, „Лирическите песни на Пенчо Славейков”,
сп. „Мисъл”, 1907 г., бр. 7 – 8, и в Боян Пенев, „Студии, статии, есета”, С., 1985 г.

Трябва да признаем, че в историята на българския модернизъм творците от литературния кръг „Мисъл” и техните последователи (с особеното съчетаване както на високия връх на индивидуализма с историческите традиции, така и с ренесансовата вяра в човека), отварят българското литературно пространство за метаморфозите на символизма. В художествената литература въпросите, свързани с вечните проблеми за човешкото битие, вече се осмислят задълбочено психологически, като старият модел на смисловите опозиции свое-чуждо, робство-свобода се реконструира и заменя с нови (вечност-преходност, дух-материя, живот-смърт, реално-трансцедентно), а страданието се възприема като част от изпитанието на човека по пътя на неговото спасение чрез познание. Неслучайно страданието става и характерен белег за твореца в хода на постигането на собствената му лична и творческа реализация. Социалните и икономическите аспекти на промените в българското историческо битие след Освобождението раждат проявленията и на нов конфликт – между идеите, мечтите и амбициите за себеосъществяване на отделната човешка личност, и действителността, която го лишава от такава възможност. Тази особеност на българското обществено пространство, както и разочарованието от последиците на поредицата от войни и национални катастрофи, провокират интереса към илюзорното, мистичното, трансцедентното и драматичното. В края на ХIХ и началото на ХХ век българската литературна мисъл намира своята реализация в естетиката на символизма.

Европейският символизъм възниква през втората половина на ХIХ век във Франция като реакция на неспособността на обществото да реши проблемите, натрупани в икономиката и политиката, както и срещу импресионизма и неговия фалшив позитивизъм. Новата естетика изисква при отразяването на действителността да се търси и „скритата” реалност чрез помощта на символа, който дава възможност да се обедини светът на вещите със света на Идеите. Символизмът в литературата и живописта бързо се разпространява в цяла Европа. Водещи представители на новото литературно направление стават Шарл Бодлер (1821 – 1867), Стефан Маларме (1842 – 1898), Артюр Рембо (1854 – 1891), Пол Верлен (1844 – 1896), Александър Блок (1880- 1921), Валерий Брюсов (1873 – 1924), Рихард Демел (1863 – 1920), Райнер Мария Рилке (1875 – 1926) и мнозина други. Според Райнер Мария Рилке символизмът се връща към зароденото още в епохата на романтизма схващане, че външната представа е само шифър и символ на един по-дълбок смисъл, на по-висше битие. („Модерна лирика”, лекция, изнесена на 5 март, 1898 в Прага). Основните характеристики на новата естетика са свързани с ярко откроен индивидуализъм и субективизъм, със създаване на алюзии за съществуването на някакъв друг, скрит свят, който творците символисти интерпретират с помощта на символи, чрез средствата на мистификацията, мистерията и мистицизма, чрез подсиленото използване на музикалните възможности на словото в съчетание с метафоричен изказ на мисълта или синестезия (свързване на представи, получени от различни сетива – например да виждаш музиката в цветове или форми) за предизвикване на съответна емоционална реакция, като рязко скъсват с традициите на реализма и неговите канони. Особеностите на европейския символизъм са философски обобщени и осмислени в поредица от статии и манифести, сред които се открояват „Манифест на символизма” (1886 г.) от гръцкия поет, есеист и изкуствовед Жан Мореас (1856 – 1910), „Двата аспекта на символа” (1896) от белгийския драматург символист Морис Метерлинг (1862 – 1949), „Книга на маските” в два тома (1896, 1898) от френския поет и писател Реми дьо Гурмон (1858 – 1915). Според Жан Мореас символизмът е „Враг на поученията, на декламациите, на фалшивите чувства, на обективното описание, символистичната поезия се стреми да даде на Идеята осезаема форма, която обаче сама по себе си не е нейната цел и в служенето си на израза на Идеята тя ѝ остава подвластна”. В „Книга на маските” Реми дьо Гурмон заявява: „Какво значи символизъм? Почти нищо, ако се придържаме към тясното етимологично значение. Но ако отидем по-нататък, това значи индивидуализъм в литературата, свобода в изкуството, отказ от готови формули, стремеж към новото, странното, дори чудатото.” Морис Метерлинг отива още по-нататък в детайлизирането на понятието символизъм. Според него съществуват два типа символи – „Един, който може да бъде наречен априорен, символ зададен, той произлиза от абстракцията и се опитва да ѝ придаде човешко лице. Другият вид символ, който е по-скоро несъзнателен, възниква без знанието на поета, често против желанието му и почти винаги е свръх неговото разбиране: това е символ, който се ражда във всички гениални творения на човечеството.”(Морис Метерлинг в интервю за френския журналист Жюл Гюре, 1891 г.).

Българският символизъм, като нов модел на света, се различава съществено от европейския и неговата затворена система. За българските символисти Пейо Яворов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Димчо Дебелянов, Гео Милев изкуството представя свръхреален свят, но „тук и сега”, а човекът – с неговия индивидуален мир като възприятия, мисъл и емоция – става висша самостойна ценност. Съществуващата действителност поражда вътрешния конфликт и душевното раздвоение на личността между мечти и реалност, който конфликт предопределя усещането за самота, за бездомност, за липса на перспективи за развитие и себеосъществяване. От този вътрешен конфликт произтича и стремежът за търсене на висшите сфери на духа, като чрез психоестетическата дълбочина на словото се отваря врата към скритата същност на нещата и явленията, към тайното, съкровеното, мистичното, вложено в библейски, митологични, древни исторически или фикционални образи и мотиви, и с помощта на символа поетът навлиза в света на сакралното и несбъднатото. Някои от особеностите на психологията на българина обаче, формирани исторически чрез здравата му връзка с действителността в търсенето на изход от обстоятелствата на робската участ през последните пет века, предопределят както отвореността, така и краткостта на проявленията на символизма в българското културно пространство – от края на XIX до 20-те и 30-те години на ХХ век. Отличителен белег на българския символизъм е липсата на манифест за някакви естетически канони, освен становищата, изказани в различни по-общи статии и съпоставки, свързани с идеите за модернизма и декаданса – Пенчо Славейков („Българската поезия – преди и сега”, „Душата на художника”), д-р К. Кръстев („Литературни и философски студии”, „Млади и стари”, „Етюди и критики”), Димо Кьорчев („Тъгите ни”), Иван Радославов („Българският символизъм”), Иван Андрейчин („Морис Метерлинг и декадентството в литературата”). За Гео Милев например „Модерната поезия, новата поезия, новото изкуство трябваше да се еманципира всецяло от вековните традиции на старото изкуство, ако искаше да бъде ново изкуство.(…) Първата и съществена основа на модерната поезия е душата, модерната душа. Блян и вечност – това е според мен животът на модерната душа.” (Гео Милев, „Модерната поезия”). Всички обаче, които пишат за модернизма, за декаданса и за символизма като нова естетика в българското изкуство, извличат своята аргументация от европейската и руската литература и изобразително изкуство, тъй като българската литература от епохата на Възраждането не може да предложи някакви свои представители и произведения, които да аргументират естествената поява на символизма в нашето национално културно пространство като последователен процес, както това е в Европа и Русия. Липсата на конкретен канон в този аспект (освен стихотворенията „Песен на песента ми” на П. Яворов и „Новият ден” на Т. Траянов) осигурява личната свобода на творците – при отразяването на действителността и сблъсъка на индивидуалния човек с нея те свободно изразяват своята гледна точка, понякога дори и с нюанси на индивидуализъм или експресионизъм в словесния си изказ. На това се дължат и различните интерпретации дори на знакови за символизма образи и мотиви в поетичния свят на отделните автори:

ЗА СТРАДАНИЕТО:

„Стихиен беше вчерашният лъч
га мълниите пореха небето
със грозен трясък и ужаси – сърцето
и мрака – с лъч.
Но, вижте, днеска слънце пак прежуря
през чистия лазур на ясний ден,
а злобний порив днес е усмирен –
До нова буря.“
Стефан Тинтеров, „O, mio dolor”,
(„О, моя мъка”)

„Аз страдам. И в самозабвението на труда,
и в саморазяждането на покоя –
на битието в зноя,
на извънсветовни блянове в студа –
кога летя, когато падам,
аз страдам.”
Пейо Яворов, „Аз страдам”

„Облъхна веселата пролет
от сълзи влажните очи -
там, дето скръб лежеше тъмна,
пак светят радостни лъчи,”
Дора Габе, „Облъхна…”

ЗА ГРАДА:

„… обичам те, о, Град, престъпен и омразен!
Готов да прокълна, готов да бъда сгазен
под кървавий въртеж на твойто колело,
пред гордия ти вид навеждам аз чело.”
Стефан Тинтеров, „Градът”

„Кристали, които прецеждат
живителна лъч и разлагат живота,
в дълбок сутерен,
де блед рахитизъм цъфти!
О, тия молящи без влага очи,
ръце – като расли без слънце стебла!
………………
О, тия мистични селения,
наречени град…”
Николай Лилиев, „Градът”

РОДИНАТА В ПОЕЗИЯТА НА ДВАМАТА ХАРАМИИ:

„И ти си в мене – ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб…
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам, за да бъда сам в безброя”
Пейо Яворов, „Родина”

„И ти ще дигнеш пак чело,
ще скъсаш хладните окови,
ще бликнат в твоето тело
от кълна огнен сили нови.
И твоят поглед ще съзре
свободни планини, полета
от Шар до Бялото море,
пропити от кръвта ти света.”
Любомир Весов, „Родина”

ЗА ТВОРЧЕСТВОТО:

„От там, де целий свят отива,
той, рано стигнал, се завръща,
пред туй, що другите опива,
лице с презрение отвръща”
Димчо Дебелянов, „Поет”

„Ти се вестяваш
в слънце и бури.
Радост, тъга –
ти ги спояваш
с ведра дъга.”
Николай Лилиев, „Моят стих”

„И ей ме днес: погледай, връх е – самота.
И ти се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми – кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.”
Пейо Яворов, „Песен на песента ми”

Мисля, че не са случайни тези „разминавания” в интерпретациите на едни и същи теми в поезията на българските символисти. Както не е случайно нито времето, което ги ражда, нито краткостта на това естетическо направление в параметрите на българската следосвобожденска литература. В продължение на няколко века преди това българинът е градил в сърцето и душата си храма на свободното свое отечество, за което е готов да пожертва имот, дом, семейство, деца, често и живота си. За него личният живот и съдбата на родината са носили в съзнанието му знак за равенство и над тях е поставял само Бог, християнският православен Бог. Културният подвиг на българските символисти се състои в способността им да строшат черупката на това затворено пространство и да покажат на своите сънародници, че преди да бъде родолюбец, българинът трябва да е съумял да види себе си и като човек, като част от огромната общност на човечеството, населяващо общия дом на всички човеци – Земята. Да види и живота си не само като пътник от раждането до смъртта си в рамките на рода, но и като пилигрим между Земята и Небето, между видимото и невидимото, между реалното и имагинерното, за да се възприеме като частица от Вселенския разум в безкрая на битието. Българските поети символисти възприемат себе си като апостоли на тази важна кауза на Словото, с което те са призвани да разбият стените, между които се е зазидал българинът, и да му позволят сред мрака на битието си да види и Слънцето. И не само да го види, но и да последва неговия път във Всемира. Поетите символисти от 20-те и 30-те години на ХХ век с камбаните на своето слово повеждат тълпата, общността българска, напред към хоризонта на новия век, те достойно изпълняват своята мисия и отстъпват мястото си на новото поколение. А един от тях, със слово и кръв от сърцето си, изписва:

„Човешкият живот
ще бъде един безконечен възход
– нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай –
ще бъде!”
Гео Милев, „Септември”

Съвременните опити за игнориране на творческия влог в българското културно пространство както на представителите на литературния кръг „Мисъл”, така и на поетите символисти, нарушава процеса на естественото развитие на българската литература и нормалната приемственост на теми, идеи и естетически опит, които са вечни.