Смъртта
Като тиха стъпка се появява,
без да я очакваш и ни взима ни дава,
ни по малко, ни по много
нито да си някой друг в друго.
Влиза без да пита,
тази пуста, черна птица все скита.
Появи се пред моя праг,
искала да превръща рая в ад.
“Чакай малко – викам й аз, –
Виждаш ли зад оня перваз,
едни карти там, не че предлагам,
но главата си залагам,
че не можеш да играеш.
Няма какво да го мислиш да се ваеш.
Една игра, като че да бяхме млади.”
Тя само като чу, косата си заглади,
запретна ръкави, протри с ръце,
за какво бе дошла, забрави въобще.
Лукава усмивка се прокрадна,
започна да пристъпва бавна, славна.
Като се заиграхме с млади сърца,
като че от очите за миг изчезна света.
Тя ми вика “На ти тоя коз”,
аз й викам “Събу ме пак бос”.
“Тя ми вика откъде ги вадиш тия ръце?”
Аз й казвам, че играе с лъвско сърце.
Минути се нижат, секунди секат. Ден пладне стана,
победата, вярно е радост голяма.
Но ето че макар да бе като някой мит,
най-сетне със смъртта бяхме квит.
Казва ми: “Хайде, след мен сега!”.
Викам й: “Днес няма да е, каква си беля”.
Тя ме пита: “Какво ще правиш сега?”,
аз си викам – тая си е чиста балама.