Душата на поета

Душата на поета

Траурен марш на църковна служба,
навява спомен за далечна и скорошна дружба.
На война света разярен завари,
майката земя погълна двамата другари.

Не се каза никога и нищо ново,
когато изрече се заветното слово.
Ала излезе едно девойче младо,
гледам го бледно, като вейка слабо.

Очи като слънце големи,
загледани в нищото и някак смели.
Сред групата тя се отдели,
да се помоли може би, да помълчи.

Висока стройна като вейка,
жално гледа, без баща и майка,
с тъмни коси, слабичка и бледа,
с очите пълни плочата гледа.

Застана като камък и се поклони,
на пресен гроб може само да се мълчи.
Но не вятър, огън гори в душата клета,
започна да рецитира стиховете на поета.

В мен нещо започна да тежи,
горещи и бистри сълзи,
капеха от кафявите очи.
Всички дружно мълчахме,
да кажем нещо – не посмяхме.

Тогава птиците що пяха,
цветята що цъфтяха,
сякаш спряха своя път,
нямаше как да се назоват.

Гръдта тежи, мълчи душата клета,
не ще забрави думите на поета.
А казал бе той:
Когато най-далеч съм изгубен сред райските морени,
тогава света най-сетне ще ме намери.