Петко Каневски
Живот на кредит
поема
ПЪРВА ЧАСТ
1986, октомври
Колко много театър
в живота ми.
Колко много измислени
роли!
От герои,
от дяволи,
от възторг,
от неволи.
По вратите
ни детството
чука
с окъсели
ръкави
и окъсани
гуменки.
Опиянени
от лудост.
Нито за миг
не изпускахме
на правдата
спусъка!
Тра-та-та –
по фашистите,
по жандарите
подлите!
Тра-та-та –
по бандитите!
Хоризонтът
се срутваше.
А бащите ни
сееха
Млечния път
на
надеждата.
И в мустаците
топлена,
една целувка
пронизваше
залеза.
* * *
Оседлахме ли времето,
на гърба
на бащи и деди?
Омъдряхме ли?!
А се сърдим
на някого.
С колко труд
днес
измерваме
път
и бразди,
идеалите,
завещани от Дякона?
И пълзи
като лава
във дните
горещи
неуловимо
трагичната
ситост
в душата.
Трещят
от задъхване
алчните
пещи,
мелещи
скука
и кал
по тревата.
* * *
Изгодници ли
много
се навъдиха,
в покой ли
затлъстяваха
мечтите ни,
та някои
доморасли
философчета
отсъдиха:
– Революцията свърши!
– Браво!
Нищо подобно,
момчета!
Нищо подобно!
Избършете
праха
на вашите
болни
амбиции.
Съжалявам –
ще ви зазвучи
не много удобно:
Революцията
тепърва започва.
И своите позиции
тя никога
не е загубила.
И в двете
полушария
на майката – планета
Революцията продължава!
Революцията продължава!
– Стига! – креснете,
приятели мои!
Ние май още
тръпнем
единствено
пред гола
на своите любимци,
и на завои,
когато
времето звездно
ни предизвика –
яростно браним
стол и роднини.
Палим цигари,
зъзнем от завист
пред Пантеона
на мъченика,
покорил
Еверест,
прекосил
Атлантика –
за да ни разпне
върху кръста
на своята
ВЯРА!
ВТОРА ЧАСТ
1987, октомври
Работим уж.
А левът
все не стига...
На прага чака
двадесет и първи
век.
На хората
изглежда
не им мига,
че днеска
няма чесън
и оцет...
Събуха Вярата.
Издигнаха
на Трон
лъжата.
И плъзнаха
митари
с вратовръзки.
С приемен ден
бронираха
Вратата.
И Революцията
търси връзки...
Опашки за салам
и карамфили,
пред автобуси,
ресторанти
и клозети.
Опашки
ненормални
и не чак толкоз
мили,
за да ги възпееш
във сонети.
„Поети” разни
със напудрени фасони
с римуван плач
поливат тишината.
А царедворци
със бродирани
пагони
подхвърлят им
трохички
от софрата.
И те се кланят
доземи,
о, боже,
вместо
пророчества
да бъдат
за народа!
Къде сте
Ботев,
Яворов,
Вапцаров?
Нима ще може
днес
и вас да купи
епохата
на личната изгода?
С членства
във съюзи,
с контракции
и мерцедеси,
жадни за уиски...
С това ли
ще печелите
овации,
и с целите си –
от трева
по-ниски?!
* * *
Баща ми пие
злата си
ракия
и ме заплашва
със Сталинов обет.
А мен ми идва
като пес
да вия,
че моят син
е с глупости
зает:
да разучава
партизански песни
и в стихове
огромни мегалити
да зазижда,
животе мой –
победите
са лесни,
и в светло
само бъдещето
вижда!
* * *
Каква ирония
пробожда
моя делник.
Да влизат
в Храма
неверници
заклети.
А те спокойно
хрупкат
своя зелник,
превърнали
Идеята
в монети.
Монети
за коли,
апартаменти,
за вили
(до деветото коляно),
купуват
служби,
почести
и ренти,
и Химна
свирят
на Велтмайстерско пиано...
Родино мила,
писна ми
от самозванци!
От Кукловоди
със парадни
ръкавели.
Пред паметниците
на твоите
загинали
чеда
полагат
днес
цветя
олигофрени...
И клетви
те редят
за свободата...
Затуй да кажем
истината
без задръжки
и заблуди!
ЖИВОТ на КРЕДИТ
или РЕНТИЕРИ сме
на СЪВЕСТТА?
Приятелю,
сега
да хвърлим –
ези
или тура!
ТРЕТА ЧАСТ
1995, октомври
Сега разбирам:
всичко е лъжа.
Морето.
Океаните.
Балкана.
Защо
във свят измислен
аз кръжа,
хвърчилото
на мъдростта
да хвана?
Сега
реките
нямат брегове.
И този век
е повече
от двайсти.
Препускат
лудо
дивите
коне
на мислите
през пасбищата.
Колебая се...
Сега
крадецът
е издигнал
Храм.
И влиза
в него
със църковни
ритуали.
Той няма
Съвест,
нито има
Срам.
Олтара е обрал,
ала сакрално
свещи пали.
Сега
лъжецът
е възседнал
микрофон
и денонощно
бълва
смъртоносни
трели –
че Слънцето
е бременно,
а от небесния
балкон
надничат ангели
и питат:
Времето
ще спре ли?
Сега
смърди
отвсякъде
на леш,
Парите
са единственият
Бог!
Духът е мъртъв.
Сделката е
непременно в „кеш”.
И Злото
е в рекламен
каталог.
Сега
навсякъде
е „Мутрата” –
могъщ,
но той
бозае
от държавата
добре,
и принципът е
„фифти – фифти”...
дръж!”
И няма
тази песен
кой да спре!
Сега
един е
паметникът
най-достоен,
на Негово
Величество
Рушвета –
заспиваш
хилав,
а се събуждаш
лоен,
щом
всяка крепост
е без бой
превзета.
Сега разбирам:
всичко е
Съдба.
Морето.
Океаните.
Балкана.
Не става
този свят
за веселба –
щом кожата,
народе мой,
ти е одрана!