“Театърът” на българското битие в поемата на Петко Тенев – Каневски “Живот на кредит”

Казват, че истинското изкуство се ражда от голяма болка. А болката... тя е като малка белогрива вълничка, шибната жестоко от вятъра и подела от дълбините на морето най-тъмните си предчувствия за приближаващо Зло, което постепенно набъбва като лавина и с огромна унищожителна сила отмъстително се стоварва върху брега. Защо?... Каква е вината на брега?... Явно е, че между тях има някаква изконна съдбоносна връзка, защото и морето, и брегът не могат да съществуват самостоятелно. Така е и с човека, когото Аристотел определя като „обществено животно”. Личното човешко страдание (глад, болести) или душевното (от злословие, клевета или омраза) винаги произтича от някаква обществена несправедливост. Затова, опитвайки се да даде обективен образ на тази обществена несправедливост със средствата на поезията в поемата си „Живот на кредит”, Петко Каневски разделя текста на три части, всяка от които представя конкретен исторически момент от българското битие, акцентуван в заглавието ѝ: ПЪРВА ЧАСТ – 1986, октомври; ВТОРА ЧАСТ – 1987, октомври; ТРЕТА ЧАСТ – 1995, октомври. Поетът не информира читателя за причините, накарали го да използва подобен паратекст – явно разчита на интелекта и познанията на своите читатели за най-новата история на България, както и на това, че вероятно мнозина от тях носят в себе си същите рани като лично преживени последици от българското битие.

В поемата на Петко Каневски по един особен, неразчленим начин са обвързани различните варианти на поетическия изказ – първолична „Аз” форма, обобщаваща първолична – „Ние”, а понякога, когато акцентува нравствено-етични проблеми, рязко се дистанцира от множеството чрез третоличния изказ на мисълта. Паратекстът на първите две части обвързва съдържанието им с последните години на социализма (1986 и 1987). Това е време на особено динамични промени в българската общност като психология, социология и държавност, които подготвят осъществяването на историческите промени през ноември, 1989 година. Именно тогава се заражда и демонстрира чрез своите прояви гражданското общество в България, създавайки свои неправителствени организации и формирования. През юли, 1985 г. във Варна, като реакция срещу т. н. „възродителен процес”, се създава Турското националноосвободително движение в България. То съществува до средата на 1986 г., когато е разбито от органите на държавна сигурност, като 200 души са арестувани, а 18 са осъдени и лежат в българските затвори. Турското националноосвободително движение в България е предшественик на ДПС, създадено на 4 януари, 1990 година. През същия период (1987 – 1988) започват масовите граждански протести срещу замърсяването на въздуха в Русе от завода за хлор в Гюргево, Румъния. Поради неспособността на правителството да се справи с проблема, постепенно протестите довеждат до създаването на Обществен комитет за екологична защита на Русе, който по-късно прераства в движението „Екогласност”. Най-общо казано годините, акцентувани в паратекста на първите две части на поемата на Петко Каневски, са заредени с енергията на гражданското недоволство, което подлага на преоценка съществувалите дотогава морални, национални и политически стойности в България. А знаем, че преходните времена се отличават с остър сблъсък между личните и обществените интереси, който сблъсък алегорично е въведен в началото на първата част:

Колко много театър
в живота ми!
Колко много измислени
роли!
От герои,
от дяволи,
от възторг,
от неволи.

Театърът е едно от най-старите изкуства в човешката цивилизация – възниква около 2 500 година пр. н. е. в Египет като част от религиозния култ към Озирис и Изида. В превод от гръцки думата означава „място за зрелища”. В българската възрожденска литература обаче най-често се използва думата „позорище” („Многострадална Геновева”, позорище в пет действия), което внася нов семантичен смисъл в тълкуването на термина като място за излагане на показ, за „опозоряване”, за симулации и мистификации при разкриване на скритите истини за живота и човека със средствата на алегорията. Публичното им представяне не само носи познание за зрителите, но и подготвя ефекта на катарзиса, определен от Аристотел като душевно пречистване преди инициацията за приобщаването към някакви нови общности с различна ценностна система от съществуващата. А за да бъде постигнат този ефект на катарзиса, е необходима съпоставката между миналото и настоящето. Затова и Петко Каневски връща мисълта и въображението на читателя към детството и неговите нравствени стойности. Към времето, когато бащите ни „сееха Млечния път на надеждите”; когато ние, опиянени от лудостта на собствената си вяра в Доброто, „нито за миг не изпускахме на правдата спусъка” и „тра-та-та – по фашистите, по жандарите подлите”, „тра-та-та – по бандитите!”; когато сме се опитвали да измерим собствените си пътища с „идеалите, завещани от Дякона”. И сме допуснали най-голямата грешка - поискали сме да „оседлаем” времето с чужд труд, с чужди усилия и идеали – „на гърба на бащи и деди”. Затова днес не ни е по мярка собственото ни минало:

По вратите
ни детството
чука
с окъсели
ръкави
и окъсани
гуменки.
.....................................
И пълзи
като лава
във дните
горещи
неуловимо
трагичната
ситост
в душата.
Трещят
от задъхване
алчните
пещи,
мелещи
скука
и кал
по тревата.

Финалните фрагменти в първата част на поемата преплитат по оригинален начин мотиви от „Септември” на Гео Милев и „Дни на проверка” на Пеньо Пенев. Днес човекът се вълнува от битовизми („тръпнем единствено пред гола на своите любимци”) и по подобие на Пеньо-Пеневите кучета, виещи към звездите, „тръпнем от завист пред Пантеона на мъченика, покорил Еверест, прекосил Атлантика”. Днес „яростно браним стол и роднини” и затова мечтите ни са затлъстели, лоясали. Използваната необичайна форма на думата „изгодници” (вместо „угодници” – ласкатели, подмазвачи, лакеи) внася нов смисъл в контекста на поетическата фраза и извежда на преден план едни от най-грозните пороци на новото време – заместването на идеалите с изгодата, користта, ползата, търсенето на облагата от стореното. Така се заличава границата между Доброто и Злото и затова някои „доморасли философчета” отсъждат: „ – Революцията свърши!”. Но будната съвест на поета по геомилевски бие камбаната на тревогата: „Революцията продължава! Революцията продължава!” Готов ли е обаче съвременният българин да продължи тази революция, или, и без онези „черни редици, платени войници” („Септември”), ще продаде идеалите ѝ? Оказва се, че в новото време даже „Революцията търси връзки...”! За салам, за карамфили, за чесън и оцет. Босоногата Вяра издига на трон лъжата, кланя се ниско на „митарите с вратовръзки”, които „бронират” вратите си с „приемен ден”. Превръща поетите в „царедворци”, готови да „поливат” унизителната тишина на духа с „римуван плач” и да се „кланят доземи” за трохички от софрата – за „членства в съюзи”, за овации, за „контракции и мерцедеси”, жадни за уиски... И сякаш никога не са съществували Ботев, Яворов, Вапцаров... Колкото повече Петко Каневски навлиза в тинята на новото време, толкова по-огрубена, гневна, дори цинична става лексиката му и по-болезнени – натуралистичните му изреждания. Пред паметниците на борците за свобода и справедливост „полагат днес цветя олигофрени”, които след това „спокойно хрупкат своя зелник”. Някогашните идеали на загиналите днес се осребряват в монети – „за коли, апартаменти, вили (до деветото коляно), купуват служби, почести, ренти”. Самозванци, „кукловоди със парадни ръкавели”, свирят българския химн, докато обикновените трудови хора са изправени пред страшния избор – или да водят „живот на кредит”, или да се превърнат в „рентиери” на собствената си съвест.

Третата част на поемата акцентува в паратекста си годината 1995-та. Изминало е почти десетилетие от т. н. „демократични промени”, но нищо не се е променило. Демократичната левица поема управлението на страната в момент на безпрецедентна икономическа криза, на полупразен държавен резерв, на огромен брой губещи предприятия и разпадаща се банкова система. Лошата зърнена реколта в целия свят през 1995 година не позволява на правителството на Жан Виденов (1995 – 1997) да реализира обещаната промяна към сигурност и справедливост и е принудено да подаде оставка. В същото това време политическата обстановка на Балканите става все по-напрегната – Югославия се разпада на няколко малки държавици, които започват войни помежду си. Дейтънското мирно споразумение, сключено в Охайо през 1995 г., не слага край на военния конфликт и в края на ХХ век започва войната с Косово и бомбардировките на НАТО над Югославия. Всичко това води до допълнителен икономически колапс и политически кризи във всички страни на Балканския полуостров, в това число и в България. В 1995 година, като своеобразна трагическа ирония, Съдбата донася вестта и за смъртта на изобретателя на компютъра – българинът Джон Атанасов! Времето на големите титани на науката и културата безвъзвратно потъва в небитието, защото „Духът е мъртъв”, а Злото е заело почетно място в „рекламен каталог”. Няма идеали, няма революции в името на справедливостта, няма пророци и знаменосци на нови каузи за осигуряване просперитета на бъдещето. А реката на Злото остава без брегове, които да го възпират и ограничават – „крадецът е издигнал Храм и влиза в него със църковни ритуали”; „лъжецът е възседнал микрофон и денонощно бълва смъртоносни трели”. И само „Негово Величество Рушветът” твори чудеса чрез изпитаните принципи „фифти – фифти... дръж” и „непременно в кеш”. Мутрата „заспива хилав” и се събужда „лоен”, навсякъде „смърди на леш” и „Парите са единственият Бог”. Страшна е тази истина! Всичко е лъжа – дори „Морето. Океаните. Балкана.”! В новия гротесков свят, през умъртвените полета на мъдростта, „препускат диви коне”, а от небесния балкон надничат уплашени ангелите и питат: „Времето ще спре ли?” И като финална трагическа ирония прозвучава гротесково-пародийният отговор на поета:

Сега разбирам:
всичко е
Съдба.
Морето.
Океаните.
Балкана.
Не става
този свят
за веселба –
щом кожата,
народе мой,
ти е
одрана!

Макар и писана доста отдавна (1996), поемата на Петко Каневски „Живот на кредит” е точно сатирично огледало и на днешния ни ден. Тъжно е, че за четвърт век не се е променило нищо в българското битие. Че в пространството на националната ни литература се множат поетите с „напудрени фасони” и са единици тези, които имат дързостта като Петко Каневски с безкомпромисна гражданска честност да кажат истината за нашето отровно време. Силата на поетичното му слово се дължи на парадоксалната метафоричност на изказа, на необичайните редувания на приповдигната призивна диалогичност и гротесково-пародийна образност, на съчетаването на историческата конкретност със синтезирана обобщеност на изведените тези. Според Балзак „истината е горчиво питие – неприятно на вкус, но възстановява здравето”. Мисля, че тъкмо такъв оздравителен ефект върху читателя има сатирично-изобличителното слово на Петко Каневски. То ни разтърсва грубо и нелицеприятно, но не ни заблуждава и не ни обещава някакви захаросани фалшиви илюзии за бъдещето, а ни отваря широко очите дори за онова, което упорито отказваме да признаем пред собствената си съвест.

--------------
Петко Тенев – Каневски, „Живот на кредит“, изд. „Компакт Арт”, С. 1996.
--------------