Бдение

Бдение

Като епичен великан
духът ми почна да лудее:
с един крак стъпи на Егея,
а с друг –
на стария Балкан.

Премери с облаците бой,
загреба
слънце
от Марица
и със тракийска ръченица
морето черно люшна той.

Вълните яхнал,
див и млад,
брега подгони страховито...
Узряло добруджанско жито
натири вълчия му глад.

С пресъхнала за дъжд уста
за малко да изпие Дунав.
Елите витошки целуна
и над Пирин
летя, летя...

Над Охрид
като самолет
с една сълза
пикира
смъртно...
Но миг преди смъртта се върна
върху софийското поле.

Тук,
от горещите бразди,
се тласна към безкрая в синьо.
И не за да умре,
Родино –
над твоята звезда да бди!