Два портрета
Водена от някаква непреклонна сила, аз се озовах в неговото ателие. Бях предварително призвана, поканена, а когато влязох – спрях несмело пред затрупаното с цветни платна пространство и не дишах. Златю Бояджиев с щедрост, присъща на хора с прекрасен дар, ме освободи от това внезапно робство. Започна да ме рисува. Тогава и аз, облъчена от погледа му с бои, подвластни на словото, мъчително търсех неговия образ.
1.
Пред поглед,
който ме открива,
застанах с непонятен смут.
Мълчи платното на статива.
В ателието –
студ.
Той ми говори само с багри.
А моят бог
и занаят –
е словото.
Защо се бави?
Защо прибавя цвят до цвят?
От пъстри туби
с чужда марка,
от слой притихнали бои –
нима ще може –
скъсал мрака –
душата ми да открои?
Как ще проникне
зад завеса
непреоткривана до днес?
Коя съм всъщност?
Неизвестност,
внезапно произнесла: влез!
Как ще проникне
в туй, което,
не зная може би и аз?
Лицето, той го вижда,
ето,
а оня, вътрешният глас?
Нима той, майсторът,
ще сложи
от милост
тон приятно мек?
Или ще видя –
невъзможно! –
не себе си,
а друг човек!
Как ще възпламне
моят образ
дори за мене непознат?
И няма ли
в портрета-обръч
да търся алчно път назад?
О, ясновидец безпощаден,
почакай,
милост имай, аз
не съм готова…
Поглед жаден.
И в него –
лъч от висша власт.
2.
Побързах да сваля кожуха –
той махва –
остани така –
и по палитрата почуква
сърдито с лявата ръка.
Аз спирам колебливо.
С поглед
той повтаря ми: недей!
Да бягам!
Още мога. Мога!
Нали Уайлдовият Грей
приел в живота вечна младост.
А на портрета му
без жал –
денят отлитнал –
безпощадно
следи от грозен дух чертал.
Или обратно –
тънки вежди –
в платното –
шейсет на петдесет.
И все ще казват:
беше свежа
тогаз, като на тоз портрет.
Да бягам!
Поглед строг ме връща.
И пак заканва се
без глас.
Платно,което ме поглъща.
И висша връзка между нас.
3.
Ръката напред се изнася.
Всичко започва оттук.
Лице
от северна раса.
А в погледа
юг.
Лице на викинг –
сурово,
изсечено сякаш от лед.
Пронизва.
Разголва.
Отново
се вглежда
напрегнато блед.
Едната ръка
мъртва
лежи в неуютния скут.
Другата
трескаво вмъква
багри –
синя от студ.
Едната ръка
без тръпка.
Другата – в моето аз.
Седя с пресъхнала глътка.
Вечност ли мина?
Час.
Той ли рисува мене?
Аз ли му правя портрет?
В ателието –
студено.
Прозорец с рисунка от лед.
4.
Той
в моя свят
дойде отдавна.
А как –
не е ли все едно.
Сред делника
замазан равно
възпламна негово платно.
Висеше най-обикновено
и в рамка –
както му е ред –
една тракийска ярка сцена
в служебния ми кабинет.
И заседавахме сред димни
неумолими препирни –
а той ни гледаше
обиден
от свойте чисти висини.
А после
всичко се измести –
вика на багрите съзрях.
И все по-дълго –
все по-често
сама
оставах тихо с тях.
И тая слънчева
далечност
ме грабна
и преобрази.
И ставах нова,
ставах вечна
с оранжевите му кози,
с оранжевия залез,
хвърлил
сияния на весел скат.
О, как изгарях
в тия първи
съзвучия
с безумен свят.
Как го разбирах
и познавах,
как страдах под
тревясал рид –
и как тревожно заседавах –
спокойна,
може би, на вид.
Как тайно хвърлях
поглед кратък
към сочните бои
с копнеж
и как ме теглеше нататък
сред въздуха
кристално свеж.
Да тръгна ли?
Ще имам сили?
Къде съм спряла всъщност аз?
И словото
ще ми прости ли,
че го заменям
с друга страст?
Сега
пред неговата четка
си спомням тоя
спор горчив.
Прозорец –
с тънка ледна плетка.
Платно на грубия статив.
5.
А може би
не мен рисува –
а в моя, женския овал
ще буйства
или ще тъгува,
самият той,
неосъзнал,
че в моите очи улавя
сам своя образ удължен –
и не от волност,
не за слава –
той своя болка търси в мен.
– Това си ти,
но аз съм друга –
безгласно викам
в таен яд –
каква е моята заслуга
за всяка линия и цвят?
Ти своя образ виждаш ясно,
забравил,
че седя в анфас –
игра жестока и опасна –
кой ти е дал
такава власт?
Свил устни,
той не подозира
какво си мисля,
леко свел
снага,
на мене ли позира?
На себе си ли е модел?
6.
Какво се крие
в тоя поглед,
в студената му синева?
Тъга?
Непостижимост?
Полет?
Или замръзнали слова?
Къде сред тайните извивки
на неразкрит
космичен свят
внезапна багра в миг избликва,
изтръгната от жест чудат?
Къде се раждат
тия волни
съцветия?
В какви недра?
Наглед случайни, произволни…
Къде? И как да разбера?
7.
В ателието
на огромни платна –
Пирин.
Не е ли знамение?
Не декор,
не сцена
и не игра на въображение.
И той ме търси
именно
сред тоя юг,
сред тая прозирна мъгла,
сред тоя въздух,
сред тия тютюневи низи.
Никой не му е казал
отде съм дошла –
в тоя живот
кой ми е дал виза.
Как,
нима ме познава
от самото рождение?
Или може би
още преди
да бъда родена?
Тия пътища,
тия сочни извивки
на хълмите,
тия треви,
с упойка и сласт напоени.
Тия комини –
шии на лебеди –
в синята вис,
тия лунни скали над Мелник…
Коя съм аз,
част от тая земя –
достойна за най-висок
мерник?
С хладни очи
на надменен викинг –
как безпогрешно е хванал
първия изгрев,
над южни, бурливи реки
моята тиха рана.
О, чудотворец
с четка
неистова
и с натежала от обич палитра,
ти не рисуваш,
ти разговаряш, наистина,
с мойто начало,
с древния глас на дедите ми.
Всичко ме връща
назад
към техния зов, към земята.
Дъхът ми спира.
В ателието
на платна необятни –
Пирин.
8.
Ръката
премръзнала
стиска четката,
както се стиска юзда,
когато летиш
през някаква ледна
Аляска.
Колко север
в осанката негова –
а на портрета –
нито следа
от студ –
и само топла, безбрежна,
южна ласка.
Колко
тракийско слънце
в това сърце,
какво магьосничество –
да влезеш в неведом свят.
И да оставиш
по едно непознато лице
следи на огромен
кръговрат.
9.
Свършва един двубой.
Свършва последният час.
На статива
портрет – аз.
В моята памет –
Той.
На шпагите
ясният звън
още кънти.
На статива –
лице или сън.
В душата ми – ти.
Отпускаш ръка
уморен.
Потривам чело и аз.
Твоят портрет – в мен.
В боите ти – твоят глас.
1976 г.