По пътя на духовното прозрение...

В предговора си авторът отбелязва: “Драги читателю, здравей! С издаването на тази моя стихосбирка... правя опит да отбележа в усамотение с теб седемдесет и пет години от рождението ми на 2 юни 1949 г. в с. Ценово, Русенско. Сполуча ли в начинанието си, сполуча ли всъщност в това Ти да се оказваш във времето на моите Усамотени стихове Аз – възможно най-добрият им читател, – за мен ще значи, че годишнината ми е празнична.”

Познавам от доста време творческите изяви на Владо и затова изцяло се присъединявам към мнението на сериозни критици за тях, изказвани в по-прежните години. “Поезия, от която метафорите излизат направо – отбелязва Константин Еленков – Израстват органично от поетическия текст”. А в студията си “Атипичният поет” проф. Симеон Янев споделя: “Това е поезия на неравноделните тактове. Събужда усещането за ярка самобитност. Веднъж то се изразява в съпротивление, втори път (и най-често) се възприема като странност, докато един следващ път светва ослепително...”

Струва ми се, че именно самобитността е онази ярка отличителна черта, характеризираща и съпътстваща цялото художествено поприще на Луков, втъкано в слово, до надграждащата му днес книга “Усамотени стихове”:

Да тръгнеш, но да не прекрачваш прага си...
Отсам прозореца самичък да проправяш пътя си.
И той самият да те следва като твоя Ариадна,
която нишката за връщане назад не е изпрела.
И на кълбо не е навивала.
Нито е помисляла за връщане.
“Съкровено”

Лириката на Владимир Луков е философски съзерцателна, задълбочено аналитична, тематично многопластова. Перото му минава през реалностите на делника мимоходом, избягвайки конкретиката на неговите низини, или химерично извисени щения. То превръща видяното, наблюдаваното, осмисленото в гама от разноцветно звучащи чувства, много често минорни и това е разбираемо. Защото в духовно благословените личности, какъвто е и авторът, доминира неумолимото усещане за преходност на нещата. На мимолетните скрижали, които сами си съграждаме и на които се прекланяме, без да разбираме истинската същност на времето – единствено вечното явление на Космоса, в чието лоно съществуваме за броени дни и години. Затова творецът широко отваря за нас, читателите, дверите на интелектуалния си храм, в който икони са силуетите на моралните, на нравствено-етичните ценности още от библейската зора. На акапелното пеене, в което априори заложената ни доброта се възвисява към зората на хармоничното, неантагонистичното, облеченото в доверие към ближните съществуване... Отърсено от дребнотемие и мимолетност, а най-вече: от атавизма на залезлите зад хоризонта на историята векове. Защото човечеството, в цялото си плашещо несъвършенство, винаги се е стремяло да се доближи до своя Създател сякаш преродено. Загърбвайки войни, разрушения и падения, невинно пролята кръв и насилствена доминация над себеподобните. Личността в лириката на Владо силно наподобява скитащ по гръдта на планетата, осенен от разума аскет, понесъл кръста на светлата си мисия сред морето от съвременни езичници. Той носи в диплите на мантията си един единствен папирус – с гравирани върху плътта му закони за смисъла на тленния живот. И за факела на разума, предаван от поколение на поколение в безкрайните им зачатия по волята на биологичното начало. Приемствеността не е самоцел, а изповедно себевглеждане, преди да се предаде щафетата на живота на идващия след нас нов живот. Да си отговорим честно защо сме съществували и какво ще оставим след себе си: дали това ще бъде бляскава стълба от проверени чрез делата ни истини, водеща към лазура на небето. Или прашната безпътица на суетата, изтриваща спомена за нас веднага, щом отлетим в небитието:

Време е в ефирните си дрехи да се видим
и да поседнем в самота – със себе си...
преди...
преди да се прегърнем за сбогуване...

А пътьом, ако трябва, и без дрехи да останем –

с души оголени и със сърца открити
като разтворена пред нас любима Книга,
която я четем – дори когато
не я разгръщаме за прочит...
“Сърцатият”

Още много може да се говори за несъмнените художествени и естетически достойнства в лирическия сборник на Владимир Луков “Усамотени стихове”. Но книгата навежда към размисъл и за нещо друго: за пътя на съвременната българска поезия в нейните най-нови измерения. Този път може най-меко да бъде наречен “хаотичен”. По него безсмислена среща си дават издателски преводни хрумки с неясни критерии за подбор и нашенски мъчители на родното слово от различни възрасти. Общото, което ги обединява, е пълната липса на тематична яснота за какво да се пише, а още – и как да се пише. Опитите за закъснял модернизъм (и отхвърлена пунктуация) показват непознаване на непреходните му образци в световен и регионален аспект, но не това е най-важното. Защото модернизмът, реализмът, наивизмът, патриотичното начало и т.н и т.н. имат своите дълбоки корени, традиции и бляскави достижения и у нас и те трябва да се познават, преди кандидатите за Парнас да се наведат над белия лист. В този ред на мисли поезията на Владо е едно от щастливите изключения в родната книжнина, както и “Усамотени стихове”, за които става дума. Можем да му пожелаем само да остане все така верен на себе си и на творческия си заряд, произведенията на който напълно си заслужава да познаваме в нашия задъхан и хаотичен делник...

------------
Владимир Луков, “Усамотени стихове”, изд. “Пропелер”, С., 2024.
------------