Думи с перо и съвест...

В ръцете на интересуващите се читатели е новият сборник на Банко П. Банков „По реката на времето – отзиви и анализи“, изд. „Фастумпринт“, С., 2024 г. Сега в него авторът, чудесен белетрист, е събрал над 50 свои критически текста, писани в различно време и за различни творци: някои от които продължават да са сред нас, а други – преминали в измерението на литературната памет. Част от тях – бляскави имена, други – малко известни, но в никакъв случай – незначителни. Сред плеядата по страниците бих споменал (а ако можех, бих споменал всички), Георги Константинов, Иван Есенски, Павлина Павлова, Панчо Панчев, Елена Алекова, Тенко Тенев, Лалка Павлова, Ники Комедвенска... Към тях ще добавя Петко Братинов, Георги Ангелов, Борислав Бойчев, Велин Георгиев, Димитрина Бояджиева, Найден Вълчев, Петя Цолова и т.н. и т.н. Изброяването е съвсем произволно, а не по степен на важност. Всеки от включените писатели с благословеното си дарование е допринесъл за полета на съвременната литература към светли хоризонти. И както отбелязва сам Банко Банков, „разбира се, за зрелия автор критерий за сполука на написаното от него не трябва да е нито официалната, нито приятелската оценка. Неизбежно тя е повлияна от съображения – обективни, конюнктурни, личностни. Авторът или анализаторът трябва да се старае да предаде адекватно, пределно искрено върху белия лист или екран впечатленията си от художествен текст, неподправената си оценка за събития и герои, паметта за тях. Обясним е рискът при издаване на мемориален сборник с анализи на литературни изяви, ситуирани в изтекли десетилетия, предишната, макар и претендираща за спонтанност оценка за съвремието и художественото му отражение в тях, да се окаже недостатъчно прозорлива, повлияна от комформизъм и човешка приспособимост. Малцина са ясновидците, които са проглеждали в критичните отзиви кинжално напред, заплащайки прозрението си с неразбиране, пренебрежение или откровена враждебност и репресия.“

В този ред на мисли се питам: има ли у нас истинска литературна критика? С анализ на настъпващите процеси в съществуващия творчески модел; с дискусии, с народопсихологическа приемственост между минало и настояще и поглед в бъдещото време; с прения, добронамерено възвисяване на новоизлезли творби и отрицание на други такива? Именно с отрицание, за да бъде пощадена читателската публика от привнесени чрез нашенски слуги евроатлантически „ценности“. Загърбващи националния идеал на поколенията и наследеното от безброй по-ранни български пера. Пулсиращи и днес в съкровищницата на фолклора, героичната история, социалните въжделения, нравствеността и художествените търсения? Няма. Вместо това порой пишурковци дори не правят разлика между литературна теория, литературна история и литературна критика. Считайки за свой дълг, срещу апетитен хонорар, да възвеличават всякакви печатни карциноми. Да охкат и да ахкат пред пъпосмотрители и колекционери на награди. Имащи се за новатори пред „възхитена локва“ от клакьори, както се изразява по друг повод недостижимата Емили Дикинсън. Защото и така уж е ясно, че преди да се появят, е нямало никой на литературната сцена. Затова отсега нататък ще бъдат само те на творческия Олимп, гощавани от измислени критици с тричав нектар и кисела амброзия. Нейсе, наблюдаваме това вече години наред...

Работата е там, че освен талант, книжовността е тежък товар за ума, за някои от пробващите се пък – направо непосилен. За литературните критици той е и щастливо „неблагодарен“, защото трябва да изричат верни, нерядко горчиви истини. Да сочат както достиженията, така и очевидните падения върху белия лист. Когато на орача не са му стигнали силиците и той е паднал върху литературната бразда, незнаейки как да продължи. Критиката е преди всичко добронамерена честност и съвест, изричаща истини за овладени идейно-тематични върхове, или за явна авитаминоза на перото...

В сборника „По реката на времето“ Банко Банков споделя с нас убедителни, проверени в задълбочения прочит на книгите истини и това е неговото голямо достойнство. Читателят се среща с литературни дарования, изследващи многообразието на живота в цялата му необятност. Авторите са много различни – можем да оприличим всеки от тях на индивидуална вселена, като в тази категория мерките за „голям“ и „малък“ автор губят общоприетото си значение. Сега те са заменени, в различно време, разбира се, от критериите на Банко Банков за гражданска значимост; за отстояване на естетическите идеали и актуален тематичен подбор; за вярно избран емоционален и естетически път към съзнанието и душевността на съвременника. Ненатрапчиво, ала убедително авторът на сборника извежда върху аналитичния си хоризонт на разсъждения понятието Личност и каква е тя в различните си съдбовни предопределения. Но винаги нееднозначна, диктуваща посоките на общественото развитие, градивна, или завоалирано раздвояваща се пред предизвикателствата на делника. Или революционно непримирима, каквато я съзираме в издадения преди близо три десетилетия сборник на Атанас Капралов „Нежен скитник“. В който, според Банко, авторът „воюва с опоненти през диалог със себе си, през безкомпромисно себеразкриване. Така неговият гняв и себеукори, въжделения и вяра се прихващат като наши собствени прозрения, колебания и решителност. Поетовото внушение за човещина иска да надмогнеш тяло и его, които запушват устата на съвестта. Да се опълчиш срещу подлост, да се оттласнеш от равнодушие. Капралов разчепква тези категории, като ги вмества в запомняща се конкретика – повей на пролет, дъх на тлен, гневен спор или внезапно съмислие. В тези „подробности от пейзажа“ той утвърждава мисията на поета, поколенческия дълг, търси извечния смисъл в съществуването ни...“.

Трудно се прави коментар върху книга с отзиви и анализи, каквато е и „По реката на времето“. Но тя самата е отзвук от хода на българската литература в нейната съвременна периодика. Добронамерено споделени разсъждения върху произведения и автори, показващи задълбочените познания на Банков за процесите и търсенията на пишещите човеци в лоното й – толкова различни като амплоа и толкова българи в същността си, в мислите си и в химна, който пеят пред олтара на националната духовност. Прочита на сборника показва широкия поглед на създателя му върху културологичната насоченост на нашата писмовност в редящите се един след друг етапи на съзиждането й. А също – философската му широта и задълбоченост в анализа на нечие творческо представяне. Новоизлязлата му книга може да служи за илюстрация как да подхождаме към нечие произведение и писател и къде да го подредим в мозайката на динамично развиващата се у нас (въпреки всичките й безполезни „доброжелатели“ и неканени „наставници“), духовност. Не се съмнявам, че тя е принос в днешната ни литература, която повдига завесата и на интелектуалното българско утре...

------------
Банко Банков „По реката на времето – отзиви и анализи“, изд. „Фастумпринт“, С., 2024.
------------