Разпадаме се в сенките на слънцето

* * *

Разпадаме се в сенките на слънцето.
Изтляваме с последните му пламъци.
Пада тишината с мрака. Стъмва се.
За изгреви е рано. Твърде рано е.
Вятърът ни духва с песъчинките.
Търсим се сред пясъка на времето.
То прошепва тайно имената ни,
за да ни залеят лунни приливи,
да ни утешат с любов заплакали
някъде от дъното на синьото.
Нас ни няма в сенките на слънцето.
Били сме само зрителна измама.
Ненужно е назряващото съмване.
Можем да останем в мрака двамата.
Можем да се скрием там завинаги
в последното докосване на залеза,
в дълбинния нюанс на морскосиньото,
където времето отдавна няма достъп,
където се завръщат всички приливи...