За словесния плам – добротворно...

За словесния плам – добротворно...
За сборника с литературно-критически отзиви на Иван Д. Христов „Отражения от духовните пространства“.

„Отражения от духовните пространства“ е нарекъл новия си сборник с литературно-критически отзиви Иван Д. Христов. Книгата е дело на ИПК „Екобелан“ – Асеновград, 2024 г. и е съставена от две взаимно допълващи се части: „С Родопа в сърцето“ и „Литературни прозрения“. Страниците съдържат над 40 рецензии и отзиви, като за някои автори те са повече от една. И в аванс ще повторя мнението си, казано по друг повод и отбелязано на задната корица, че Иван познава в дълбочина творчеството на писателите, върху които се спира критическият му поглед. „За да бъде увлекателен в споделеното за тях, спомага и личното им познанство през годините. Така разказано, то се превръща в интелектуален и естетически модел на времето. Факт е, че перата на творците са многообразни. Обусловени от индивидуален почерк, авторът им определя свое място в модерната духовност...“ Този извод с пълна сила може да бъде отнесен и в „Отражения“. Които, като светли отблясъци върху неспокойна повърхност, каквато е и нашето гражданско съвремие, се раждат под критичното перо на Иван Д. Христов...

Впрочем, логично е да се запитаме за състоянието на родната критическа мисъл в настоящото ХХI столетие. Щом някои „първенци“ в това поприще не правят разлика между литературна теория, литературна история и литературна критика. Щом неуспели в лириката и прозата писмовни гурбетчии изведнъж се преквалифицират в ментори на художественото слово. Без никакви критерии за стойностното и значимото в литературния процес; за важното и маловажното в градацията на цивилизационния процес, от който разцъфтява тематичното богатство; за доброто и грозното, за идеала и фалша и т.н. Липсват в това отношение дискусионните прения. Няма ги добронамерените „престрелки“ между отделните групи на списователите от различни редакции. Ерата на „Златорог“ и подобните нему издания е останала назад във времето. Затова пък в неговото продължение – днешното, изкласи особено племе – на безогледните хвалители. Отдали ревматичните си пера на всеки апетитен хонорар, или на имена-еднодневки, които утре ще бъдат равнодушно забравени, макар днес да са на върха на купената слава. Каквато им пробутват знайни и незнайни чуждоземни фондацийки, странни задгранични преводачески сводници и какви ли още не. Усилията им обаче са повече от напразни, защото здравата критическа мисъл си остава съхранена и ненакърнена в лоното на Съюза на българските писатели, опазващ успешно нейната истинска красива мисия.

Каква всъщност е тя? Да ратува за хуманизъм и добротворчество върху хоризонта на бурно развиващия се литературен процес. Да извлича истинските стойности на човешкия живот и да обединява минало и настояще върху канавата на грапавото настояще. Да откроява достойнствата на понятието Личност и на неговото енигматично „аз“ върху фона на людското множество. Без да забравяме такива жалони като национален идеал, роден край, славно историческо минало, храмът на християнското семейство и разбира се – човека, това причудливо създание на Божията промисъл.

Именно тези условни правила, явно негово житейско кредо, е следвал и Иван Христов в подбора на автори и книги в новия си сборник „Отражения от духовните пространства“. Неговата първа част, така сполучливо наречена „С Родопа в сърцето“, започва с „Неповторимият мъдрец“ – спомен на съставителя за Николай Хайтов и думите му: „Трудно е да се наречеш писател, след като в българската литература е имало имена като Вазов, Йовков и Елин Пелин...“ Добавям – и без Хайтов, издигнал до духовните висини значението на този наш изконно български регион. Не, регион не е точното определение. По-скоро загадъчна планета, която пред желания странник разкрива постепенно географската си красота, фолклорното богатство, орисията на историческите превратности... Трудния бит за спечеления залък, а най-вече: неотразимото нравствено богатство на людете, щъкащи там. С верния усет на техен събрат по потомствен корен, кръвна връзка и съвременен светоглед, Христов е включил свои текстове за Васил Венински, Светозар Казанджиев, Димитър Златев, Елена Хайтова и позабравения, ала незабравим Усин Керим. За родоповеда Петър Маринов, Георги Пашев, Костадин Глушков, Недялка Петрова, Емил Енчев за роман от „днешното време“ и пр. С рецензиите си, които бих оприличил повече на откровена човешка споделеност, Христов ни среща с краезнанието, белетристиката, поезията и мемоарната есеистика, подредени в привличаща вниманието последователност. Символът Родопа слиза от висините на своята осъвременена иконография и се настанява в читателското съзнание. С ясната убеденост, че непременно трябва да разгърнем книгите, за които пише Иван Христов. Аз пък, преди да прелистя следващия дял в сборника, не мога да отмина с нямо равнодушие риторичните въпроси в стихотворението „Вик“ на Филип Марински (от рецензията „По собствена бразда вървя“). Прилични повече на кървави капки съвест върху сивия лик на апатичното ни общество:

Нима напразно Ботев падна в бран
и Дякона увисна на въжето?
От кремък бил уж стария Балкан,
Българийо, къде са ти мъжете?

А в „Литературни прозрения“ среща си дават творци от Пловдив и не само... Тук са Иван Желязков, сънародникът ни от Филаделфия Ангел Колев, Димитър Христов, Мира Папо, Йордан Атанасов, Антон Баев, Продрум Димов, Иван Енчев, Диана Павлова, Николай Табаков и още имена. Които, ако можех, също бих споменал без колебания заради талантливите им пера и нетрадиционен светоглед. Заради личния им творчески принос в пулса на гражданското битие и многоцветна идейно-естетическа палитра. Общото впечатление и за тях, и за „родопските“ им колеги е, че са покорили национално значими върхове в личните си художествени произведения. Овехтели в смисъла си етикети като „местни“ и „регионални“ за творчеството им са абсолютно неприложими. Тези наши благословени с дарование съвременници се отличават с остра наблюдателност и вярна преценка за динамиката на процесите в гражданското общество. За правилна интерпретация на историцизма от позициите на днешното многолико време. Обхождат чрез пътеписите си с отворени очи света и ни правят съпричастни с неговата необятност. Нека допълним – за човека като ярка индивидуалност в неизбродния океан от тленни създания. И за вечния житейски кръговрат, с който някога, по силата на биологичните закони, и ние ще си вземем сбогом...

За новата книга на Иван Д. Христов може да се говори много, ала нейният замисъл е да ни подтикне към верни посоки в читателските ни търсения. Неговите „Отражения“ ще нарека прозрения за мястото на всяко име и заглавие там в съкровищницата на съвременната българска литература. Част от книгите им трябва да достигнат до българската диаспора в нейните многопосочни географски ареали и в преводен вариант, дай Боже и това да стане някога – до разноезичната аудитория в чужбина. Що се отнася до критическия усет на Христов за стойностното в литературата, което трябва да се открои и познава, то той е несъмнен. Както е истина, че има какво да се поучим от него и неговите значими, доказващи смисъла си търсения...

------------
Иван Д. Христов, „Отражения от духовните пространства“, изд. „Екобелан“, Асеновград, 2024.
------------