По душа съм калоферец...

По душа съм калоферец...

Заглавните думи са взети от новата книга на Матей Марков – Ебори „Стихословия“, Издателско ателие Аб, С., 2024 г. И веднага ще я оприлича на лирично цвете, тихо появило се в браздите на противоречивата ни литературна угар за радост на читателите. Защото авторът, потомствен бургазлия и утвърден, но не и „регионален“ поет, ни е отдавна познат със своите топли, човешки и човечни философски послания. От каквито имаме несъмнена потребност в сивотата на монотонния, повтарящ се до втръсване нашенски делник...

Впрочем, нека отворим една скоба и се запитаме що е това „национален“ и що е „регионален, местен“ автор? Водещ критерий адресната регистрация ли е, или съмнителните преценки на измислени критици, прокарващи ненужен географски вододел между творците? Или на пороя венцехвалители, упорито забелязващи само едно-две имена, носещи им тлъсти хонорари? Времето, времето е най-добрият съдник кой ще остане в паметта на писмовното братство, но и сега навсякъде у нас има чудесни пера, чиито страници разгръщаме с доволство. Не мога да изброя всички в България, но за Бургас сред водещите живи са Недялко Йорданов, Ваньо Вълчев, Керана Ангелова, Роза Боянова, Динко Динков, Елка Василева, Марин Маринов, Наталия Недялкова, Яна Вълчева... много са и успешно надграждат пантеона на предните, отлетели в друго измерение.

А Матей? Защо е избрал балканския градец за своите песни в „Калоферски посвещения“ – една от трите поетични части, спояващи заедно с „Еборийски съкровения“ и „Морски вдъхновения“ общият пергамент на сборника? Друг на негово място би възхвалил например символите на Ню Йорк, Брюксел, или евроатлантическия остров Тамбукту, а той... „Калофер и Балкана заемат особено място в моя живот – отбелязва авторът в „Предслов“ – От 3-годишен тичах по калдъръмите на града и манастира „Свето Въведение Богородично“. Искрено съм благодарен на сестринството и игумениите Таисия Габровска, Възкресия Величкова и Валентина Друмева, които ме закърмиха с православна вяра и възрожденски дух. Игумения Валентина бе майка в истинския смисъл на думата за мен и съпругата ми. Даде ни благословията си и сподели: „Много обичам Матей. Той е синът, който съм нямала. Една от големите жени на България и свят будител, тя остави след себе си над 60 книги, свързани с историята на християнството по нашите земи, положи началото на неделните училища и създаде необходимата литература за обучението в тях.Цял живот нося в сърцето си обич и преклонение към този град и неговите светини. С гордост споделям, че по душа се чувствам КАЛОФЕРЕЦ.“ Да, тази изповед е втъкана във всички стихотворения от знаковата първа част на книгата с въвеждащи заглавия, като „Благодарствен химн за Калофер от Матея“, „Калоферска света обител“, „Дилема“, „Манастирът „Свето въведение Богородично“, „Ботйовско“, „Ще се завръщам“, „Прослава“ и т.н. А още:

В есенната вечер – звезди по небето.
Щурец е засвирил нежно из полето.

Манастирът стихва с градината китна.
Животът продължава в килия със молитва.

Тишина в градчето. Ражда се зората.
Само тук се чуват стъпки по земята.

Песен на клепало. Ехо от камбани.
Тих молитвен шепот в утрините ранни.

Светят кандилата в храма достолепен.
Есента дарява щедрата си лепта.
„Манастирска есен“

Питам се: щом толкова често говорим за национална памет и патриотично възпитание, не е ли дошъл моментът отново да прогледнем за нетленните корени на вярата, взидана през вековете в църковния кръст и в гръмкото историческото безмълвие на Възраждането? Можем ли да стъпим в бъдното без в кръвта ни да тече героиката на коравите балкански люде и на човеците в расо – мъже и жени, понесли факела на просвещението. Но и на стоицизма. На ясното разграничаване, както се дели зърното от плявата, що е добро и що е зло за народа през вековете, та и до днес. На скромната, неафиширана жертвена готовност в името на общия идеал- иконата България. В името на Създателя, комуто само в празник гузно палим евтина свещица и бързаме към отрупаните с лакомства софри, за да не ни превари някой.

Много, много въпроси поставя пред нас авторът Матей Марков в „Калоферски посвещения“ и много възвишени чувства бликват в нас, докосвайки се до неговата ярка изповедност. И оставяйки ни в дълбок пречистващ размисъл, преди да се оттегли на митичния остров Ебори след магията на Калофер. Самият остров липсва от туристическите дестинации за доволници с пълни кесии. „Той е малко кътче от Странджа, на което ние дадохме това име. Далеч от света на суетата, ухаещ на живот и смисъл за съществуване. Потънал в дивото, зеленото, ромолящото, пеещото.“ И ето го целият в „Еборийски съкровения“:

Изплували на въздух
след деветата вълна,
един на друг ръка подали,
отсяхме страстите и суетата.
Смирихме се, открили същността си.
И се преселихме
на остров Ебори.
„Съзряване“ – фрагмент

Всичко, което е далече от морето, е провинция, бе споделил някога, не много отдавна, Ърнест Хемингуей. Не знам дали е така и сега, сред бурната динамика на ХХI век, но съм убеден – застанем ли с лице пред синята безкрайност, сякаш внезапно сме се преродили. Сякаш стихията милостиво е отнесла дребнотемието на грехове и щения някъде зад хоризонта. И ние отново ставаме делнично добри. Зрящи за игрите на вълните, за любопитния гларус, ласкавото слънце и зареяното далече платно на лодката. За веселия хорски шум и за нас самите: някак по-добри и доверчиви, осъзнаващи, че съществуваме и готови да здрависаме целия свят. Това ни внушава и към това ни подтиква Матей в третата част на „Стихословия“ – „Морски вдъхновения“, подканвайки ни да го последваме в пулса на „Равносметка“:

Да се потопиш във тишината
на брега във самотата,
когато лятото е превалило,
поканило е есента и украсило
сърцето със изящни рими
и багрите на цветове незрими.
Като вино отлежало
е животът ти до тук,
намерил любовта, с която си успял
да продължиш, докато Бог е дал.

Винаги съм казвал, че е трудно да се пише за поезия – тя трябва да се чете със сърцето и душата. Новата книга на Матей Марков – Ебори, убедително допълва това твърдение. Нейната многопластова тематика е осенена с цветната лирическа дарба на създателя си – сам всъщност неделима частица от това, което наричаме Битие в най-красивите му измерения. Сборникът е несъмнено по-високо стъпало в творческото развитие на автора и красив щрих върху статива на съвременната българска литература. Той дарява свобода и полет на духа на читателя, който би я разтворил отново и отново...

------------
Матей Марков-Ебори, „Стихословия“, Изд. ателие „Аб“, С., 2024.
------------