Историята на един портрет и за още нещо

Ателието беше наситено с миризмата на бои, които я упояваха леко, но тя обожаваше тези сеанси и позираше с удоволствие на художника. Той беше поставил статива в средата на помещението, близо до отворения прозорец, от който нахлуваше свеж въздух и нужната дневна светлина. Тя седеше на висок стол с облегалка и не отместваше поглед от определената посока. В началото беше доста уморително, но бързо превъзмогна това вцепенение, като потъваше в мислите си. Тогава лицето й придобиваше някакво особено излъчване, а в очите й се появяваше лека тъга. Художникът пък беше изцяло погълнат от работата си и не продумваше и думица.

– Сложи сега ръцете пред себе си – дочу гласа на Виктор, който я извади от унеса.

Матея кръстоса ръцете си като за молитва, но видя присвитите му очи, които я фиксираха с неодобрение. Побърза да ги свие под брадичката си, но бързо се отказа и от тая поза и с красноречив жест го попита какво точно желае.

– Остани така – оживено подвикна той, преценявайки възможната позиция на ръцете. Искаше да се получи нещо интересно, което да не стои изкуствено, като при повечето ръце от портретите. – Извий лявата ръка с палеца навън, леко присвий останалите пръсти, показалецът да бъде малко по-изправен, още малко извий ръката, недей да сгъваш китката, приближи ръката към тялото, така е добре. Сега отпусни китката на дясната ръка и леко пъхни пръстите в ръкава на лявата ръка.

Виктор се отдалечи на крачка от статива, като поглеждаше ту модела, ту изображението върху платното. Матея беше застинала в избраната позиция, въпреки че този път хич не беше леко, но тя за нищо на света не би разочаровала красивия художник, в когото беше безумно влюбена. Той продължи да нанася щрихи върху платното, а тя гореше от желание да види резултата. Най-после дойде време за почивка и кафе. Матея скочи нетърпеливо от стола и пъргаво се приближи към статива. Разглеждаше образа си с любопитство, усмихваше се замечтано и поглеждаше към Виктор дяволито. Той приготвяше кафеварката и след малко двамата седяха до малката масичка, пиеха кафе и слушаха приятна музика.

– Нямам търпение да видя портрета завършен! – с пламнал поглед го гледаше Матея.

– Зависи от това как ще ми позираш! – усмихна се той. – Ако и другите сеанси са като днешния, мисля, че ще те измъча още 3-4 пъти, после ще го довършвам сам.

– Не ме измъчваш, аз съчинявам приказки, докато ме рисуваш, потъвам в един удивителен свят и изобщо не усещам времето!

– Гледай ти каква била тайната, ще ми разкажеш ли някоя твоя приказка?

– Стига да имаш желание да слушаш... – погледна го влюбено и продължи: – но сега си ангажиран с портрета, който става по-красив и от приказка!

Стана от мястото си, протегна се предизвикателно и бавно започна да танцува под звуците на нежния блус. Виктор я гледаше със желание, стана и обви ръце около нея, тя се притисна чувствено към него и устните им се сляха в дълга страстна целувка. Продължиха да танцуват плътно притиснати един към друг, а целувките разпалваха страстта им с оня любовен пламък, който загряваше вътрешностите и караше онези чувствени местенца да туптят. Той плъзна длани по бедрата под роклята, а тя с едно грациозно движение я измъкна през главата си и небрежно я метна на стола. Останала само по бельо го поведе към тясното легло и се отпусна върху постелята. Той изхлузи дънките, съблече бързо черната тениска и се надвеси над нея. Тя го придърпа към себе си и устните им отново се сляха в дълга ненаситна целувка. Любиха се с много чувство и наслада, защото бяха влюбени и се обичаха. Шепнеха си нежни еротични неща, които ги изгаряха от страст и разпалваха още повече въображението им. След дългия и уморителен сеанс пред статива, кръвта и на двамата се беше разпалила във всичките им членове и животът тържествуваше в техните млади тела.

Слънцето клонеше към залез и топлата септемврийска вечер предразполагаше към развихряне на най-необузданите мечти. Лежаха голи един до друг и рисуваха планове за бъдещето. Виктор мечтаеше за собствено ателие, просторно, с голяма тераса и красив изглед. Виждаше се като известен художник, чиито картини се излагаха в най-престижните галерии. Пътуваше мислено из Европа и посещаваше световните музеи, за които беше само чел или виждал на филм. Беше богат и можеше да си позволи всякакъв лукс, който, според него, много му пасваше на външността. Знаеше, че е красив и това подхранваше самочувствието му, което често биваше сривано от безпаричието.

– За какво си мислиш? – лениво се протегна Матея.

– За теб, естествено! – усмихна се той ласкаво и погали извивката на хълбока й.

– По-точно?

– Каква изложба бих направил с голи тела, ако ти ми позираш!

– Страхотна идея! – Матея го изгледа с блеснали очи и разпалено продължи: – Ама такива тела, които да бъдат мечтание и поезия, да има естетика в тях, а не вулгарна голотия. Знаеш ли как ще наречеш изложбата си?

– Ами... голо тяло, как иначе... – неуверено отвърна той, защото изобщо не беше мислил върху подобна тема, измисли го преди малко.

– “Нежна голота” – гледаше го с пламтящи очи и продължи да фантазира: – И всяка картина ще бъде с красиво име, а не както вие, художниците, ги подреждате като “Тяло 1”, “Тяло 2” и така само номерирани тела... Това са живи същества, отразени на платното, те трябва да бъдат със собствени имена!

– Е, освен Матея, какви други имена предлагаш? – разсмя се Виктор на необузданата й фантазия.

– Например “Ласка” – и тя леко погали лицето му. – Или пък: “Милувка” – докосна го с гърдите си и сведе поглед надолу. – Може още: “Нежност”, “Любов”, “Мечта”, все красиви женски имена!

– Продължавай... вдъхновяваш ме... – почти беше готов да я сграбчи отново, но тя скочи на пода и изви тялото си в предизвикателна поза.

– Това е “Еротика” – гледаше го с премрежени очи и добави: – Може да бъде номерирана в няколко варианта, понеже първа ще се продаде!

И като пусна отново касетата изтанцува няколко “Еротики”, от които Виктор получи сърцебиене. Досега не беше я виждал така развихрена и освободена, въпреки че вече имаха интимна връзка повече от година.

– Страхотна си... зареждаш ме с енергия и страст... – мълвеше възхитен. – Непременно ще те нарисувам гола, ужасно ти отива!

Това малко ателиенце се беше превърнало в истинско гнездо на любовта, откакто се запознаха и влюбиха взаимно. Тук се чувстваха чудесно, далеч от суетната среда, и можеха да разговарят спокойно на всякакви теми. Наоколо беше тихо, защото къщата се намираше в Стария град, любимото място за разходки и на двамата. Виктор много обичаше да рисува Античния театър, Етнографския музей или която и да е къща покрай старите калдъръмени улички, а през есента, когато се откриваха многобройните изложби, дворчетата се превръщаха в галерии на открито. Невероятно удоволствие беше да поседнат в някое кафене, а понякога оставаха да вечерят в приказните кътчета на известните заведения, където се отбиваха всякакви представители от творческата бохема. Това бяха незабравими преживявания, изпълнени с много емоции и настроения, които правеха живота им интересен.

Виктор беше доволен от днешната си работа и усмихнато се спря пред портрета, преди да излязат. Матея застана до него и мълчаливо се вгледа в собственото си изображение. Имаше усещането, че нещо се е променило в израза на лицето, но това можеше да е зрителна измама или плод на нейната фантазия. Но все пак... имаше нещо в погледа, което я смути... беше уловен някакъв невидим ефект, който художникът вероятно е постигнал несъзнателно, но тя веднага го разбра. В дълбочината на очите се четяха мислите и чувствата на една жива душа!

– След два дни имаш рожден ден! – спонтанно изрече Матея.

– Не съм забравил – усмихна се малко горчиво Виктор, – но не мога да си позволя никакво празнуване. Останал съм без пукнат лев!

– Аз пък получих хонорар от едно участие и те каня на вечеря!

– В никакъв случай! – възпротиви се той и се изчерви от неудобство.

– Не можеш да ми откажеш, това е моят подарък за рождения ти ден! – Матея го гледаше толкова влюбено, че беше невъзможно да й се противоречи. – Реших, че вместо да ти поднеса някакъв сувенир, който само ще събира прахоляка през годините, можем да си организираме една незабравима вечер, която никога няма да прашаса!

– Щом е подарък, приемам – съгласи се той, после, като приглуши гласа си, каза: – Надявам се, че един ден и аз ще мога да направя подобен жест за тебе!

Матея го прегърна с цялата си любов, той я притисна нежно до себе си и двамата скрепиха с огнена целувка споразумението си. Момичето от портрета ги гледаше с големите си топли очи и като че ли няколко нови щрихи обогатиха нарисувания образ. Но двамата влюбени изобщо не забелязаха тази удивителна промяна, защото, разговаряйки весело за предстоящия рожден ден на Виктор, излязоха от ателието.

* * *

След два дни се срещнаха в осем часа вечерта пред култовия ресторант “Тримонциум”, без да имат запазени места, но решиха да опитат късмета си. Сервитьорът ги посрещна с извинителната усмивка, че няма свободни маси, което помрачи настроението им. Тъкмо щяха да си тръгват и Матея видя на подиума за оркестъра един свой приятел музикант. Не знаеше, че тяхната група свири тук, но радостно помаха с ръка и тръгна към него. Музикантите тъкмо се приготвяха да открият вечерта, затова тя набързо сподели, че няма места, а Виктор има рожден ден, което проваля вечерта им. Коста й каза да почака и отиде при сервитьора. Разбраха се да ги настанят на една маса с двете момичета чужденки, които бяха негови познати. Каза на Матея, че те не разбират български и ще могат свободно да си говорят на масата. Момичетата нямаха нищо против да споделят местата си с тази влюбена двойка, след като Коста им обясни, за какво става въпрос. Вечерта беше спасена и Матея сияеше от радост.

Поръчаха си аперитив и вдигнаха наздравица за празника на Виктор. Матея му пожела три неща: здраве, дълголетие и творчески успехи!

– Разбира се, също и много любов, която да осмисли всичко! – допълни тя, като го гледаше с пламнали очи.

– Благодаря ти, скъпа, без твоята любов, наистина, останалото ще бъде само ежедневие! – Приближи се до нея и тихо й пошепна на ушенцето: – Да знаеш само колко съм щастлив!

Матея стана припряно и отиде до оркестъра. Помоли Коста, ако е възможно, да поздравят Виктор за рождения му ден с една песен.

– Сега пускаме едно инструментално парче и следващата песен е за него – отвърна той засмяно. – Няма да го обявяваме, защото не ни е позволено, но знайте, че ще го изпълним специално за вас, двамата!

Тя кимна с глава в знак на благодарност, усмихна се и на другите музиканти и се върна на масата.

– Следващото изпълнение е специално за теб! – тържествено обяви и чукна чашата си в неговата. Виктор я гледаше с голяма нежност, тя не спираше да го изненадва и очарова по един толкова непринуден начин.

Бяха се увлекли в разговор и не усетиха началото на следващото изпълнение. Когато започна песента, Коста нетърпеливо им замаха с ръка и добре че Виктор го видя. Станаха да танцуват и благодариха на оркестъра.

Днес ще се срещнем –
след десет години,
вчера ли бяхме
на двайсет и две.
Разделихме се с надежда
тук, на този сив площад.

Останаха очаровани от този хит на рок групата ФСБ, който беше станал любим на всички млади и влюбени и вълнуваше по особен начин сърцата им. С него изпращаха войниците в казармата, песента разплакваше абитуриентите, а и техните родители, пораждаше спомени в по-възрастните, дори и пенсионерите я слушаха с трепет. Текстът на песента докосваше най-нежните струни на човешката душа.

Пак ще се срещнем –
след десет години,
за да разкаже
всеки от нас
със какво се е преборил,
от какво не е заспивал
и какво е надживял.

Двамата танцуваха, заслушани в думите на песента, и тайничко си мислеха, че след десет години всичките им мечти ще бъдат осъществени. За раздяла изобщо не им минаваше през ума, просто бяха убедени, че са създадени един за друг!

Матея поръча за музикантите по едно уиски, те бяха направили тази вечер незабравима с музикалния си поздрав, в който, като че ли имаше нещо cъдбовно. Останаха до късно в ресторанта, пак танцуваха, разговаряха, смееха се, изобщо бяха луди от щастие!

* * *

Програмата на Матея беше доста натоварена, имаше всяка вечер представление, а през деня беше на репетиции за новата постановка. Днес беше неделя, нямаше никакъв ангажимент, а утре, понеделник, беше почивен ден за театъра. Тя се обади на Виктор и му предложи да използват тези два дни за портрета, че после, кой знае кога ще има свободно време да позира. Той много се зарадва на отдалата му се възможност да поработи отново върху картината в присъствието на модела. Уговориха се да се срещнат по обяд в ателието.

Матея пристигна в уречения час и още от вратата се хвърли в обятията на Виктор. Не бяха се виждали след неговия рожден ден и им се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност. Възбудата от срещата им беше толкова голяма, че беше абсурд да се съсредоточат върху творческата работа. Пък и изражението на лицето на Матея беше съвсем различно от нарисуваното върху платното, а ръцете на Виктор леко трепереха от възбуда. Утолиха жаждата на плътта с една бурна любов и чак тогава заеха местата си пред статива. Виктор укроти дългите си коси с една лента през челото и мигом стана сериозен, което го правеше още по-красив. Матея го съзерцава известно време с копнеж, а после потъна в мислите си и очите й се изпълниха с оная лека тъга, която художникът умело беше уловил с четката.

В стаята цареше пълна тишина, само отвън долиташе понякога глъч или отминаващи стъпки. Денят беше слънчев и през прозореца нахлуваше сноп светлина, толкова подходяща за рисуване. Виктор искаше да използва този отрязък от деня за работа върху лицето. Въпреки това нагласи отново ръцете в подходящата позиция, което придаваше на цялата фигура едно особено състояние.

Бяха изминали почти два часа, но Матея не мръдна от мястото си дори за миг. Очите й бяха устремени към невидимата точка, посочена от Виктор, но какво виждаше там, това си оставаше нейна тайна. Той разбираше, че тя е някъде в друг свят, създаден от фантазия и мечти, където се намираха нейните приказни герои. Беше споделила, че мечтае да стане писателка, което я вълнуваше много повече от театъра. Виждаше как Виктор се вглъбява в работата си, никой не го разсейва, от никого не е зависим и никой не му диктува как да рисува. За такава творческа работа копнееше и тя, докато в театъра си зависим от директори и режисьори, от техните съпруги, които ги командваха вкъщи, имаше интриги, клюки, завист... и нищожни разговори. Тя дружеше с малцина извън театъра, така опазваше личния си живот от прицелите на снобизма.

– Не си ли уморена? – като в просъница дочу гласа на Виктор.

– Не чувствам никаква умора, но ако ти желаеш да прекратиш сеанса, това е твое право! – усмихна му се тя.

– Позира невероятно добре и аз успях да уловя ефекта, който желаех! – Отстъпи крачка назад, погледа платното на статива и заключи: – Достатъчно за днес, утре ще довърша някои детайли.

Матея едва сега усети схващането на гърба, беше се старала да го държи изправен, но не се оплака, а се разкърши наляво-надясно и любопитно погледна от другата страна на опънатото върху рамката платно. Остана безмълвна. Приликата беше поразителна, но в същото време имаше нещо идеализирано в образа, което се получаваше от формата на главата и очите. Това, което обаче привличаше моментално погледа, бяха ръцете!

Виктор беше работил върху тях през изминалата седмица и постигнатият резултат беше невероятен. Матея си мислеше, че така естествено и красиво нарисувани ръце не е виждала и му го каза. Той остана поласкан, но твърдеше, че има още работа по тях.

Към пет часа приключиха, излязоха от ателието и се упътиха към Главната. Квартирите и на двамата бяха в една и съща посока, но след като се поразходиха из парка, решиха всеки да се прибере у дома си, за да бъдат свежи за утрешния сеанс.

* * *

На другия ден Виктор дойде в ателието още сутринта и се захвана с фона на картината. Беше избрал яркочервен цвят, който контрастираше на тъмносинята дреха, върху която пък ръцете се открояваха чудесно. Имаше много хъс за работа, беше в настроение и искаше да изненада Матея с новите детайли върху портрета. Към единайсет часа излезе навън, видя се с някои колеги, отби се до магазина за художници, а после и при майстора на рамки, хапна набързо един сандвич и се върна в ателието.

След около половин час пристигна Матея, извини се, че е позакъсняла, но била чела до късно през нощта и тази сутрин си поспала малко повече от обикновено. Искала да изглежда добре, също като това момиче от картината, в което вероятно Виктор се е влюбил, но тя не била ревнива, защото го обичала лудешки. И завърши тирадата си с огнена целувка. После погледна към картината и се закова на място!

– Харесва ли ти? – Виктор застана до нея и я прегърна през раменете.

– Без думи съм, чудесен портрет, не виждам какво още имаш да доизкусуряваш?

– За любимата жена винаги има какво още да се желае!

– Готова съм да ти позирам! – Матея се настани на стола и в миг се превъплъти в образа си от портрета.

Настана оная характерна тишина, в която и двамата потъваха в своя собствен свят, намиращ се на две различни планети. Допреди миг се бяха прегръщали и целували, а сега бяха толкова различни, че ако човек не ги познаваше, просто би ги взел за обикновен модел и художник.

Съзнанието на Матея беше изцяло заето от романа на Оскар Уайлд, “Портретът на Дориан Грей”. Снощи не си легна, докато не го прочете докрай, а после дълго не можа да заспи. Историята беше наистина много впечатляваща, но повече я вълнуваше фактът, че тя смяташе тази свръхестествена проява за напълно възможна. Беше далеч от наивната мисъл за някакво вълшебство между химическите атоми, които изграждаха образа на картината, и човешката душа, с всичките й трепети и мечти. Но дълбоко в себе си вярваше, че мислите могат да се материализират, защото са енергия, която е част от Божествената енергия. А има ли нещо невъзможно за Бога?

Дориан Грей обаче беше продал душата си на дявола, комуто е дадена голяма власт, той е князът на тоя свят. В безумното желание на литературния герой, да остане завинаги млад, а портретът му да старее, имаше много гордост и суета, които бяха причина за моралното му падение. То се отразяваше в разложението на портрета, който се превръщаше в чудовище, а това за дявола е детска игра.

Матея прехвърли мислите си върху романа на Михаил Булгаков, “Майстора и Маргарита”, в който Воланд с такава лекота манипулираше действителността. Изключено е за човека да се ориентира в този театър от илюзии, а и кой ли ще му повярва на приказките. Всеки ще каже: халюцинация!

Матея беше чувала мнение, че чувството, което изпитваш при създаване на дадено произведение, може да премине и се запечати в самото произведение, но не вярваше в това, тъй като изкуството е абстрактно. Но пожеланието беше вече нещо друго, то е конкретна мисъл, която наистина има свойството да се реализира при силно желание или молитва.

Хрумна й мисълта, какво би пожелала да се случи с този портрет, за какво най-вече би се помолила на Бога! В никакъв случай не би пожертвала тази чудна творба за някаква си младост, колкото и съблазнителна да изглеждаше една такава възможност. По-скоро би искала портретът да остане непокътнат, докато свят светува, и да притежава особено въздействие върху хората, като им внушава само добри мисли и дела. Ако наистина можеше да преминат някакви чувства в картината, то би било истинско вълшебство, да се съхранят миговете, които бяха преживели с Виктор през този период от време. Момичето от портрета беше създадено с много любов, която наистина е способна да извърши чудеса!

– Да направим малка почивка, наистина се чудя, как издържаш толкова време неподвижна? – Виктор я гледаше с нескрит възторг.

– Твоята задача не е по-лека, ти пък стоиш прав и четката не излиза от ръката ти! – не му остана длъжна Матея и се изправи. – Аз ще направя кафе, а ти си измий шарените пръсти!

След малко се отпуснаха върху леглото, облегнати на тъканите възглавници, и отпиваха с наслада ароматното кафе. Виктор беше обърнал статива, така че можеха да съзерцават портрета от разстояние.

– Следите на страданията и размишленията ще набраздят моето лице през годините, а нарисуваното момиче ще запази завинаги нежния цвят и прелестта на своята младост! – цитираше Матея по памет някои изрази от романа.

Виктор я изгледа учудено и закачливо й подвикна:

– Хей, ама пак си съчинила приказка, затуй не помръдваш с часове!

– Снощи довърших “Портретът на Дориан Грей” и съм много силно впечатлена!

– Страхотен роман наистина, чел съм го като студент!

Матея сподели с него мислите, които я бяха занимавали докато позираше, а той я слушаше внимателно. Тези въпроси вълнуваха и неговото съзнание, но Виктор не беше така свързан с вярата в Бога, както тя. По-скоро беше суеверен и търсеше обяснение на свръхестественото в окултните статии за паранормалните явления. Но винаги слушаше с интерес нейните разкази за многобройните случки в живота й, когато е бивала избавяна от явна смърт по невероятен начин. Учудваше се, че има спомени от много ранна възраст, като няколкомесечно бебе, но на твърдението й, че има спомен и от ембрионалния период, се смя дълго на нейната фантазия. Матея обаче остана сериозна и това го стресна – ами ако наистина е така?!

Разговаряха доста време, а момичето от картината ги гледаше с безмълвния си поглед и сякаш беше пряк свидетел на случващото се. Двамата се умълчаха, защото мислеха в момента за едно и също нещо: ако всичко това беше възможно...?!

– Каква пухкава опашка си ми нарисувал – разсмя се Матея и разведри натежалата атмосфера около тях.

Виктор стана, взе една четка и се загледа в портрета. После започна да нанася някакви щрихи в опашката, като леко нарязваше нарисуваната коса. Матея скочи тревожно, защото се страхуваше, че прекалената му взискателност може да развали портрета.

– Какво правиш? – прошепна уплашено, а той само се усмихваше загадъчно.

Изведнъж очите й се отвориха и тя видя профила на мъж, който се образуваше в косата, вързана на опашка. Разбра идеята на Виктор и остана възхитена от неговата находчивост. Тези няколко щрихи бяха като печат на тяхната любов – оставаха завинаги свързани в портрета. Това обаче го разбираха само те, двамата.

– Знаеш ли какво е моето желание за този портрет? – тихо прошепна Матея. – Никой и нищо да не може да му навреди!