Намерена в превода. 3. Дядо Ицо не гледа

Намерена в превода
Разказ в три части
Част трета: Дядо Ицо не гледа...

Запознах се с дядо Ицо в интензивното отделение. Извикаха ме да превеждам на български при един пациент, намерен в безсъзнание в градинка срещу университетската клиника във Виена, когото “Бърза помощ” докарала в моята болница и се събудил преди 5 минути.

Във Виена живеят хора от сто и осемдесет националности. Страната прави невероятни и чудотворни неща за интеграцията на всички, потърсили пристан тук: дали са имигранти по политически причини, дали по здравословни, или просто тръгнали от една част на Европа да търсят щастието си в друга, институциите са заинтересувани да подпомогнат всеки в първоначалните му стъпки на интеграция. И двете ми дъщери са били практикантки в Австрийския Интеграционен Фонд, където има разнообразни програми за подпомагане: безплатни уроци за децата по немски в предучилищна възраст, правна помощ за родителите и на всеки в първите му лутания в една чужда страна и култура, дори на неговия език. Познавам много българи, които работят в различни институции и подпомагат на български нуждаещите се в различни области на живота: намиране на жилище, започване на собствен бизнес, попълване на формуляри, здравни осигуровки, правна помощ. Когато институциите нямат капацитет да поемат подпомагането на толкова много езици, както е в системата на държавните болници, се разчита много на доброволци. В моята болница има призив към персонала да се впише в списъка на доброволни преводачи, където съм записана и аз. Така започна едно запознанство с един Търсещ.

– Добър ден. Вие сте дядо Ицо. Така показват документите, намерени у вас – казах аз тихо, поглеждайки едно изморено лице, потънало в белите болнични завивки – във Виена ли живеете, имате ли роднини, на кого да се обадя?

– Аааа, нямам никого. От София съм. Дойдох тук на лекар. В България ми казаха, че няма помощ за мен – отговори тъжно той

– Сам? – учудването ми извиси гласът ми като камбана, събуждаща всичко наоколо.

– Продадох апартамента за двадесет хиляди евро, взех билет за автобуса и ето ме тук. Търся очен лекар, за да виждам отново. От гарата взех първото такси – голям късмет. Шофьорът се оказа сърбин, разбрахме се, мил човек и ме закара до университетската болница. Каза, там били най-добрите специалисти. Чаках около час и дойде едно младо момче, македонче, и ми обясни на развален български, че не могат да ме приемат за преглед, след обяд преглеждали само по спешност, да се регистрирам утре между осем и десет преди обяд. Викам си: пак късметлия излязох. Утре е толкова близо. Седмици ми трябваха да се реша да тръгна, а тук става всичко на минутата. За нас, старите хора днес е секунда, а утре – минута. Времето препуска, а ние понакуцваме покрай него. Та и аз, куцук-куцук, та до градинката срещу болницата. Да изчакам минутка до утре, но се поуморих и полегнах на една пейка. Като в полусън видях как един полицай ме побутва и ми говори нещо, но повече не помня. Събудих се в това легло и се зарадвах. Значи са ме приели в болницата все пак!

Минута вече, от моите минути, от минутите на по-младите, не казвах нищо. Лице, старо като земята, разорано като след жътва и сливащо се с белотата и браздите на болничното легло, се усмихваше по детски щастливо. Не виждах тяло на болен човек да лежи в това легло. Виждах картина пред мен, в която майсторът беше обрекъл платното на едни очи. Очите му не гледаха моите, но погледите ни се срещаха някъде е пространството между нас, изпълващо се с очакване и вяра. Така не гледа сляп човек...

– Вие не сте в университетската клиника, а в една държавна болница, където Ви е докарала линейката на “Бърза помощ”. Измръзнал, обезводнен и в безсъзнание. Извикаха ме да превеждам. Аз съм очна лекарка и работя в тази клиника.

– Видя ли? Намерих те, момиче! – блесна светлината в погледа, който минаваше покрай мен. Този непознат ме гледаше чрез усмивката си.

– Но от лекарите тук разбрах, че сте добре, ще Ви преместят във второ вътрешно отделение днес и до два-три дни ще Ви изпишат. Сега ще Ви закарат в очния кабинет да Ви прегледам.

Прегледът показа, че страда от старческа дегенерация на централната част на ретината и зрението му е намалено на десет процента на двете очи, но е суха форма и лечение няма. Но може да се ориентира и да се справи сам. Обясних му, прие го мълчаливо и с гордост.

– Но какво да правя сега? Къде да отида? Нямам покрив над главата си! Нали знаете, че за полусляп, сам човек, живот няма? Имам малко скрити пари, зашити в подплатата на палтото. Иди и ги прибери да не ми ги вземат.

– Ще го измислим. – казах аз и започнах организацията.

След три дни го изписаха. Взех го с колата, бях му купила билет, направила му сандвичи за път и го качих на автобуса за София.

– В тази чанта има ядене и пиене. В този плик са парите Ви и отделно съм сложила документите. Уредила съм адвокат да си върнете жилището, защото то не струва двадесет хиляди евро, а много повече. Свързах се с Вашия приятел, ще Ви чака и приюти. Няма да се върне загубената част от зрението, но няма да загубите и тази, която имате. Ще се справяте и ще си бъдете в родното място. Така добре ли е? – погледът му се рееше около главата ми, сякаш искаше да нарисува ореол около нея. Непохватно ми стана от мисълта, но ме стопли представата, че мога да бъда ангел за някого дори за секунди. Притиснах го за последно.

– Добре е. Прекрасна екскурзия си направих на стари години, но искам да се прибера на родна земя. От мен да запомниш, момиче: който търси, намира. Смелост трябва. Щастливец съм аз. Намерих те – Изразът на лицето му беше събрал цялата доброта на земята и отразяваше светлината на всички вярващи.

Автобусът потегли. Аз помахах за сбогом, той не ме виждаше от това разстояние. Усмихваше се на света около себе си, но знаех, че тази усмивка е отправена и към мен.

Дядо Ицо беше на осемдесет и три. Повече не го видях, нямам вест от него. Истории, докосващи душата, трябва да се разказват като приказки за лека нощ. Те са легенди, митове и така всеки участник в тях може да стане герой и безсмъртен. Всеки от нас може да стане част от вечността, защото всеки е уникален, стига да носи доброто, надеждата и смелостта в себе си. Смели и мъдри хора можем да срещнем навсякъде. Дори да са полуслепи и да се нуждаят от помощ, тези хора не пестят сили да отварят нашите очи. Когато се сещам за него, мислено го прегръщам и му благодаря за времето, прекарано заедно, за урока и за това, че е една от чудотворните приказки, която ще разказвам на моите внуци за лека нощ.