Там долу, до реката

Там долу, до реката

Хей там, долу, където свършваше селото, имаше река. Не, не беше голяма. Бреговете й от двете страни не бяха високи и стръмни. Та дори имаше места, където водата едва се провираше между позеленелите от водорасли камъни. Папурът и тръстиката пък бяха завладели част от бреговете. Но тук-таме реката бе образувала, за радост най-вече на децата, няколко дълбочки вира. Там цяло лято пастирчетата, момчета и момичета скачаха, къпеха и се пръскаха, огласяйки всичко наоколо със своята весела глъчка и смях. По-смелите от тях, дори си завираха ръцете под камъните, търсейки да намерят някой рак. А когато през зимата, същите тези вирове замръзнеха, децата пак идваха, но за да се пързалят, кой с кънки, кой само по цървули.

Точно там реката правеше и голям завой. По цялата извивка, от двете страни на брега растяха големи стари върби. Мощните им корени се бяха вкопчили яко в земята, толкова здраво, че дори не позволяваха на течението на реката да отмие пръста между тях. Клоните пък се кипреха с листната си одежда, оглеждайки се в образувалото се под тях огледало.

Там също имаше и тополи, високо и стройни, подредени в права редица. Те се извисяваха горди, висоооко над земята и можеха да бъдат видяни от километри разстояние. Разбира се, те не бяха до върбите. Между тях се беше образувала доста голяма поляна.

Растяха си те там на воля, но отколе бяха във словесна война, кой от тях е по-нужен, кой е по-важен, кой е по-...

– Ние сме високи и виждаме надалеч – казваха тополите.

– Ние пък гледаме реката и спираме водите й да се разливат – казваха върбите.

– През зимата ние спираме вятъра да отвее снега, за да не замръзне посевът по нивите.

– Но нашите клони са толкова нежни, че когато задуха същият този вятърът, ние започваме да танцуваме.

– Вие може да танцувате, но нашите твърди листа пеят песента на вятъра.

– Вие може да пеете, но овчарчетата си правят свирки точно от нашите клони.

– Те могат да си правят свирки, но с нашите клони, те се отопляват през зимата.

– А да сте забелязали, че момите идват точно при нас за да си вият венци за здраве.

– Ние посрещаме слънцето, ние го и изпращаме.

– А през лятото, овчарчетата със стадата си търсят точно нашата сянка, криейки се от слънцето.

И така всеки ден, всеки месец, години наред, пролет, лято, есен че дори и през зимата.

Тази година зимата беше си тръгнала по-рано, снегът вече се беше стопил. Прелетните птички вече бяха долетели обратно на големи ята от техните зимни гнезда, някъде там, далеч на юг. С топлите си лъчи, слънцето размразяваше земята, известявайки на цялата природа, че е време на растенията да се събудят от зимния си сън. И сякаш чакайки точно това, срамежливите кокичетата и нежните минзухари, завладяха цялата поляна. Появиха се няколко кукуряка, сред тревата се появиха глухарчетата. И още много други знайни и незнайни треви и цветя. Тогава девойките от селото дойдоха да си наберат цветя. А момците, сбрали се на края на селото и накривили калпаци, чакаха изгорите им да се върнат от поляната със сплетени в косите им венци.

И точно тогава откъм върбите се нададе тревожен вик:

– Хееей, какво е това нещо, там, вижте го, хей там, в средата на поляната?

Тополите се опитаха да погледнат на там, долу, към мястото, което клоните на върбите сочеха, но нищо не можеха да видят, защото точно тогава вятърът духаше в обратната посока и те се навеждаха и навеждаха, борейки се с него, но не можеха да се наведат достатъчно за да видят, какво точно върбите се опитваха да им посочат. Минаха няколко часа, докато вятърът най-накрая се смили над тях и обърна посоката си. Чак тогава те се превиха по посока на поляната и го съзряха. Това нещо беше някакъв саморасляк, фиданка. И когато склониха клоните си в тази посока, ги напуши такъв смях, който не можаха да сдържат, та всички листа започнаха да се кикотят. Върбите не останаха по-назад и веднага се присъединиха към тях, като всичките им клони започнаха да се люшкат в едната и другата посока.

– Какво е това недоносче? – с ирония попитаха тополите.

– И ние се чудим. Та виж му клоните, хърбави и криви. И не могат да танцуват – самодоволно отговориха върбите.

– А ти видя ли листата му, уж голями, а меки и не могат да изпеят каквато и да е песен – не останаха по-назад тополите.

И така, това продължи цяло лято, че и следващото, и по-следващото. И така нялолко години. В зависимост от посоката на вятъра, ту върбите, ту тополите го изследваха, наблюдаваха, анализираха и коментираха, иронизираха, подиграваха. Борбата между тях вече не беше толкова ожесточена. А то, горкото, продължаваше да си расте, тихо и спокойно, без да се срамува от кривите си клони, меките си листа, и без да се интересува от тяхното мнение.

Но една пролет се случи нещо неочаквано, нещо, което никога до сега не бяха видели, изпитали или имали нито върбите, нито тополите. Още преди да се покажат новите листа, нещото, там, в средата на поляната, се покри с някакви ситни бледо розови неща. И в момента в който те се появиха, стотици пчели и оси се втурнаха натам. То беше едно жужене, едно бъхтене. Едни идваха, отлитаха и други веднага долитаха на тяхно място. Тополите и върбите бяха изгубили и ума и дума и се чудеха какво става? С какво толкова онова там грозниче беше успяло да привлече всички тези летящи гадини? Какво беше това, което тези изкусни певци и танцьори не притежаваха? Какво? Какво? Какво е това???

Но това не беше всичко. След около два-три месеца на мястото на онези цветни неща видимо взеха да се образуват някакви висящи неща и с всеки изминат ден да ставаха по-и по-големи.

Един ден едно от овчарчетата, къпещо се в реката, съзря тези висящи неща, прекоси реката и отиде до нещото. Пресегна се и откъсна едно от тях. Отхапа и... О не!!! Върбите и тополите с ужас видяха неговата щастлива физиономия. И не само това, но то извика:

– Крушиииии! – и другите овчарчета веднага дотърчаха.

От тази пролет, девойките и момците започнаха да си правят среши не под върбите, не до тополите, а там в средата на поляната под самораслата круша.

Лятото свърши. Житото и царевицата бяха събрани и прибрани в хамбарите. Отзад, зад къщите бяха издигнати купи със сено и слама, достатъчно за прехрана на добитъка през зимата. Въобще урожаят тази година беше много богат.

Една неделна есенна утрин, откъм селото група младежи докараха каручка с дърва. С тях накладоха два огъня, направиха дървени “магарета”. След това нанизаха две шилета на дълги шишове и започнаха да ги пекат на образувалата се жар. Постепенно от към селото започнаха да прииждат жителите на селото, постилаха си, кой одеяло, кой черга. Жените, като се хвалеха една на друга, заизваждаха от кошниците самуни вкусен хляб, прясно изпечени пилета, буци домашно сирене, пресни домати от бостаните. Мъжете пък се препираха, чия ракия и вино са по-хубави.

По-късно през деня, от някъде писна гайда-пюий-пюууууу, последвана от кадифения глас на кавал-фу-фу-фуууу, а тъпанът, за да не остане назад, се включи със своето тум-тум-так-так, тум-тум-так. Надигна се и глас, от начало слаб и несигурен, появи се втори и започна да приглася, последва ги трети, четвърти. Музиката повдигна настроението и един от младежите не се стърпя, па стана и заигра. Кат че другите тъкмо това бяха и чакали, рипнаха и мъже, и жени и заиграха ту кръшни ръченици, ту бавни, тежки хора. И така, цял ден, та чак до залез слънце, се извиваха танци за чудо и приказ.

От тогава, тополите, обидени от пренебрежението на хората, държаха клоните си още по изправени и напърчени, като че се опитваха да се скрият там, горе, в облаците, а натъжените върби бяха оклюмали своите, сякаш отмиваха сълзите си в спокойните води на реката.