“Българе глава дигнале...” ама друг път

“Българе глава дигнале...” ама друг път
Нерадостни размисли в навечерието на годишнината от един тъжен, но светъл за нашата история ден.

Пак е февруари и пак отбелязваме поредната, 152-та тъжна, жестока, мъчителна годишнина от обесването на Васил Левски – Апостола на свободата. Пред личността и делото на когото церемониално се прекланяме, леем щатни сълзи и поднасяме венци, които утре ще увехнат със спомена чак до следващата година. Медиите ще ни показват левенти в четнически дрехи и с перо на калпака, готови да литнат срещу липсващия вече тиран. До тях стръвни моми с развети знамена ще зоват на бунт и оружие. Щъкащите из тълпата репортери няма да питат потомците за заветите на непокорния карловец, защото нито помним, че са основно петнадесет (!), нито какво гласят. Бе, нужно ли е да морим с вехти ненужности евроатлантическите си фесове, НАРОДЕ? Все пак, макар да твърдим, че днес сме модерни и други, ето някои от тях:

4. Всичко се състои, според нас, в нашите задружни сили. Против тях не може да противостои и най-силната стихия. Да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите задружни сили.
...
6. Нашето драгоценно Отечество се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.
7. На такива хора дай работата, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни.
...
11. Времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме.
...
14. Трябва изпит за всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре –  магаре.
15. Дела трябват, а не думи.

Спокойно можем да твърдим, че в ХХI век нищо от тези насоки не е пуснало корени, освен в блатото на празните приказки. Що се отнася до идеала за чиста и свята Република (да, твърди се, че не е писан от него, а от други, но не това е най-важното, а че Апостола го е изповядвал), той също е държавна утопия и мижи да те лажем. Защото, какво представляваме днес, ако сме откровени и с ръка на сърцето?

Днес у нас, въпреки официалните едри приказки, цари патриотично мъртвило. Над гроба му трайно, ако не и вечно, се е настанила удобната апатия, страхливото равнодушие, борбата за хляба и ежедневната чалга с ракия; кварталното политиканство, престъпността, наркоманията, растящата агресия, нихилизма. Всичко това – под неумолимата егида на свирепо обезлюдяване, смразяваща бедност, демографска катастрофа и жалко самозалъгване, че някой отвън ще ни оправи. Не, безплатен „приятелски“ обед няма и Годо се пенсионира.

Затова пък вече има, поради емиграцията и стремежа за смислен живот, две Българии: едната, по географски признак, е на Балканите. Другата – пръсната в диаспората по широкия свят. Днес май тя е по-истинската, автентичната, приличаща на себе си патриотична България. Не идеализирам... Разсъждавам... Защото „старата“ България с бързи крачки отива към закриване: в нея цари хаос от върха до низините; не е суверенна и не може да се самоуправлява, безкрайно доверявайки се по изборите на всякакви имбецили. Икономиката е срината, а селското стопанство се гърчи на нивата, убивано с удобни за чужди интереси законови ритници. Нека гледаме реалностите не с широко затворени очи, а с фактите на грозната истина. И ако някога възкръснат достойни люде от историята, во главе с Левски, те веднага трябва да ни заплюят. Единствено „чужбинската“ България пази това, което са ни завещали предците. Засега... докога?

А как ще отбележим поредната тъжна годишнина, скъпи граждани и милички бабички? Е, измъкваме от календарния килер удобното словоблудство и ревваме: „Ах, Апостоле, поведи ни отново към светли бъднини! Но кажи ни що да сторим, че да станем пак, каквито бяхме – горди българи? Научи ни как да се отърсим от сполетяващите ни беди, а? Дай ни сили да вървим напред, покажи ни вярната посока...“ И прочие още сънливо мрънкане, колкото да мине годишнината. Сигурен съм, че тогава Демонът на империята ни гледа с погнуса от небесата и си запушва ушите – нима за такива плазмодии си е дал живота?

Да, реалностите, Дяконе, са повече от нелицеприятни. Тези, които някога се биха на Шипка, превземаха Одрин, ратуваха за обединена България; където земята целуна кръвта им под Тутракан и Три уши (списъкът е безкраен), вече са мъртви. Строителите на една друга, социална държава – оплюти и осмени; съграденото изпод ръцете им – дивашки разграбено и продадено за лев. Не бе съхранено нищо, а малкото останало бе докрай харизано чрез престъпни концесии. Старият нов ярем продължава да се мъдри на покорния ни врат и да ни души политически, социално, духовно. Нямаме национален идеал, нито национална ценностна система, но не ни пука. Нито читави водачи. Затова пък имаме партийна демагогия в излишък, макар и да не се яде. Робът си остава роб по душа, дори и физически свободен. Той никога няма да развърти тоягата само заради човешкото достойнство. А бе, на кого му пука?

Та, Апостоле, тъжната дата трябва да се отбележи. Няма как – и сега ще изтърпиш цирка в твоя чест. Пък много-много не придиряй за охрачените завети и загърбените идеали: във вените ни отдавна не тече бунтовна кръв, а боза. Най-висш идеал са ситият търбух и чуждопоклонството, другото е дребнотемие. Не очаквай нищо и не се докосвай до нас, твоите смешни „последователи“ от днешния кьорав ден – ще се изцапаш, Апостоле!.. И да не вземеш пък да възкръснеш, чуваш ли? Прави му сметката тогава в тефтерчето с похарчените ситни грошове...