Неведоми са и пътищата човешки...

Новият сборник с разкази на Асен Асенов – „Камина“, издаден в Мултипринт, С., 2025 г., е изграден от няколко взаимно допълващи се части: „Съвременни сюжети“, „Старшината отпуска не дава“, „Печатари“, „Ехо от социализма“, „Домашни любимци“. Внимателният им прочит разстила пред нас най-вече картини от авторовото битие. Някои от тях цветни, други – черно-бели, или в приглушен полутон и допълвани от различни герои и сюжетни „снимки“, несъмнено наблюдавани от натура. В уводните си думи към книгата Димитър Христов отбелязва: „Когато четем белетристичните творби на Асен Асенов, неизбежно се оказваме в ситуацията на дълбинен анализ на прехода в социалното битие и в душите на хората. Поведението на героите, диалозите и монолозите ни водят към съпоставката между минало, настояще и предполагаемо бъдеще. В емоционалния свят на персонажите на Асен Асенов се оглеждат сложните междуличностни и социални противоречия, които ражда общество, загубило старите си устои и ненамерило новите си нравствени добродетели, без които перспективите могат да са много мрачни. Тази тревога, това предупреждение на автора произтичат от високата духовна мяра и загриженост към нихилизма по отношение на миналото, към алчността и консуматорската стихия на днешния ден и към стремежа за едно модерно, но хуманно общество с миролюбиво и човеколюбиво бъдеще.“ А в отзива си на корицата Цветана Костова добавя: „Запознаваме се с човешки съдби на фона на семейни и роднински връзки, на селската и градската действителност. Виждаме различните лица на времето, като период в индивидуално човешко възрастово израстване (от детството до старостта), като битово ежедневие или социално положение. При това не само в национален мащаб, но и в международен...“

Ще оприлича появата на „Камина“ с проблясък в хаоса на българското книгоиздаване. Или на лъжица мед в бурето му с катран (словоредът е обърнат неслучайно). Защото в пороя от анемични заглавия, мъртвородени страници, измислени гении и платени хвалебствени фанфари, плашещо се губи смисълът на литературното творчество. Към този факт ще добавя инфантилните стремежи да се „превежда“ Вазов на днешен език. Да се отхвърлят безспорни естетически върхове от етапа до 1989 г., тъй като политическата картина у нас била недемократична. И с умиление да се тиражират оценките на някой доморасъл Терсит кой днес бил значим и кой – не е...  Все повече място в читателското съзнание заема схващането, че тая, или оная книга щеше да е още по-въздействаща, ако авторът й въобще не беше я писал.

Но, както е предрекъл недогризаният от буквени мишоци Патриарх: „Не се гаси туй, що не гасне!“ И у нас продължава да съществува и да се развива, според духовните потребности на века, здравото интелектуално, емоционално и тематично ядро на националния реализъм. С корени в творчеството на класиците и с традиции, вградени в пирамидалния възход на новата цивилизационна естетика. На новите морални скрижали и граждански въжделения в структурата на обществото. Реализмът днес, както е бил винаги от зараждането си през 30-те години на ХIХ в. и досега, никога не е изключвал и не изключва съпричастността към ближния, човечността, библейските истини за добро и зло, за стойностно и маловажно. Не изключва хуманността при всички мащабни, или лични трусове и авторът не подминава грапавините на делника, обръщайки встрани глава... 

В този ред на мисли бих нарекъл с удовлетворение реализма в разказите на Асен Асенов „делничен“. Всеки от тях диша пълнокръвно в тематичната си истинност, избран сред шарените лавици на живия живот. Автобиографичното и допълващите го моментни щрихи се сливат в повествуване-монолог, сред репликите на който обаче намираме себе си и ние. Та не сме ли неудачници като писателя Пенко Динев от „Кошмарите на прехода“? Не трепваме ли носталгично, прелиствайки „Старият вход“? Забравят ли се казармените, смешно-тъжни спомени от „Поделение 1605/64 450“ и докато разпалено ги споделяме с околните не сещаме ли, че младостта е безвъзвратно отминала? Никога ли не сме били на мястото на персонажите в разказа „Прототипна база към НПК „Малчика“? А Ерик от едноименната творба само куче ли е, или нещо много повече за семейството на автора? Какво всъщност иска да ни внуши Асен с посланието-притча „Страстната седмица“? И т.н., и т.н.

Има разкази, които се четат на един дъх, развълнуват ни мимолетно и после забравени заспиват върху библиотечната лавица. Създаденото от Асен Асенов обаче е споделено не непременно да вълнува. Целта му е да насочи читателската публика към размисъл за бързия, динамичен, неуловим, плашещо бърз полет на годините през дебрите на битието. Към безшумно ронещите се листа от календара на отреденото ни време, което никога не може да бъде върнато назад. И към сезоните на тленното човешко съществуване, в което, по предначертание от неизброими поколения, ще увехне първо пролетната младост. После тихо, без да ги забележим и усетим, зад себе си ще притворят двери зрелите години. Улисани в дребни амбиции, политически химери, или егоистично себелюбие, не ще повярваме, че иззад ъгъла беззъбо ни смига старостта. Време е да се сбогуваме с всичко познато и да дарим пулса на живота на идващите след нас. Да се отместим пред нетърпеливите им стъпки към бъдещето, отнасяйки към прага на вечността само овехтяващите спомени. И в пустошта на сбръчканите ни души, сред мрак и паяжини, самотно ще гасне въпросът: „Оставихме ли нещо добро след себе си? И с какво ще ни запомнят...“

Да, по думите на един литературен герой от друго произведение, което е речено от Господа, то ще стане. Така е и с нашето кратко присъствие на българската земя. Но в „Камина“ създателят й Асен Асенов възпява чрез свежи спомени, наблюдения и ненатрапчиво поднесени внушения, енигматичната същност на съдбата. На онази, привидно сивата и еднообразната, често грапава и понякога доскучаваща, но само твоя си съдба. В гънките на която личното „аз“ съумява да запази индивидуалността си и да не се обезличи сред безоката тълпа, блъскан от всякакви перипетии. Да строши печата на „малък човек“ от социалните низини и да се въздигне до мерна единица за достойнство. За правото да крачиш и ти сред другите в зората на днешния ден, защото физическото в теб е само храм на мисълта, която те води напред и те откроява в грохота на съвремието.

А спомените, от които главно е съзидан сборникът „Камина“? Спомените са разноцветните бои – щрихи върху платното на образа ни, от който гледаме света. И който свят, лудо устремен напред и нагоре, ни поглежда за миг, за да изчезне зад завоя на благословеното прераждане – в нови човеци, в нови идеи и дела и... нови спомени, на които предстои да се родят. Това ни внушава в топлите си и разбираеми послания Асен Асенов и знам, че след прочита на „Камина“ ще му бъдем, ако все още не сме, приятели и литературни ценители...

------------
Асен Асенов, “Камина”, разкази, изд. “Мултипринт-София”, С. 2024.
------------