Стихосбирката “Решително време” на Ахмет Емин Атасой – книга изповед

Стихосбирката „Решително време” на Ахмет Емин Атасой – книга изповед (предговор, издателство „Български писател”, 2025 г.)

Поезията е особено изкуство не само защото притежава способността с малко думи да казва много неща, но и защото тези „малко думи” имат силата да въздействат едновременно върху ума, въображението и емоционалния свят на читателя, да будят спомени, да раждат пориви, да „възпламеняват” и тласкат човека напред към действия, с помощта на които се създава бъдещето. За да се получи този ефект обаче, поетът, преди да стане демиург на нови светове, трябва да е видял много градове, народи, хора с различен обществен статус, да е разбрал защо нежните листа на цветето се разтварят, щом ги погали слънцето, да е приел със сърцето си болката на ранената птица, която пада от висинето в калната локва на пътя, да е бил разтърсен и от собствена загуба, която е оставила в душата му рана за цял живот. От личен жизнен опит той трябва не само да е настроил сетивата си за възприемане на видимото и невидимото, на реалното и имагинерното, но и да притежава онова богатство на словото, което ще му позволи адекватно и въздействащо да разкрие сложността и на човешката душа, и на света, в който живеем. Само тогава поетът ще бъде, както казва Виктор Юго, „философ на конкретното и живописец на абстрактното”. Мисля, че тези качества на творческата личност притежава и Ахмет Емин Атасой, поет и преводач, чиято нова стихосбирка „Решително време” отбелязва важен връх в неговия житейски път: 65-годишна активна творческа дейност, от първите публикации на 16-годишния юноша във в. „Йени ъшък” („Нова светлина”) и сп. „Йени хаят” („Нов живот”) през 1960 г., до днес. Заглавието на книгата е знаково. Отдавна сме осъзнали екзистенциалната истина, че човекът не е господар нито на природата, нито на времето за своето присъствие в нейното битие. И е прав Александър Фол, че „каквото и колкото да се е умувало върху времето, то е беглец, а ние – задъханите му преследвачи” („Човекът във видовете време”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1998 г.). Осъзнал го е и поетът Ахмет Емин Атасой и затова чрез новата си книга се опитва да направи равносметка и да оцени собствения си принос като човек и творец с чувство за отговорност пред своите читатели и почитатели. Впечатляваща е личната самокритична нотка в съдържанието на програмното за цялата книга стихотворение – „Решително време”, чието заглавие е използвано и за неин паратекст:

Решително време

време е
да прогоня
тежкото си мълчание
което ме души с яростта
на ранен октопод;
влачейки
веригите на
тежко самонаказание...
...
време е
да говоря изповедно
с налудничава смелост
за светлите си мечти
погребани в тъмен лес,
без да чакам от някого съчувствие
и милост,
или пък да млъкна
завинаги като самоубиец.

Никой поет, който държи „в чекмедже” произведенията си или пък „лустросва” настоящето по лични или политически причини, няма стойност, защото значимостта му се определя от навременната публична реакция на случващото се в обществено-историческото пространство, в което живее. Поетът няма право на мълчание, на „житейска маска” нито за осъзнатите свои заблуди и колебания, нито за лъжите на властимащите – това би било равнозначно на самоубийството му като творец. Именно тази теза стои в основата на въвеждащото програмно стихотворение „Решително време”. Ахмет Атасой усеща своето досегашно мълчание като вериги „на тежко самонаказание”, което го души „с яростта на ранен октопод”. Дошло е времето за говорене, за сваляне на лицемерната маска, за да даде право на живот на онези свои „мечти светли, погребани в тъмен лес”, които до сега се е страхувал да изрази и защити открито пред своите съвременници. Дошло е времето за честна и безкомпромисна изповед. В едно от писмата си до мен той сподели: „Аз съм познат като поет-билингвист, пишещ на турски и български език. По рождение съм български турчин, израснал в село с чисто турско население и в едно семейство, където българският език почти не се знаеше, а да не говорим за неговата правилна употреба. Ето защо чак до средата на 70-те години пишех само на майчиния си език и публикувах в издания, предназначени специално за турското население...” Жител на две епохи и две балкански държави, Ахмет Атасой живее 35 години в гр. Бурса, но душата му си остава тук, вградена в темелите на родното село Крепча, Търговищко, в което (според легендите) били преселени търновските боляри, приели исляма. Когато четем неговата поезия, сме длъжни да знаем тази страна от личното му битие, както и религиозната му принадлежност. Стихосбирката „Решително време” в своята цялост представлява лирическа изповед на човека и поета Ахмет Атасой. За да бъде възприета и осмислена адекватно от българския читател-християнин, трябва да се познават както сходствата, така и различията в понятието „изповед” в православието и исляма. Дословният превод на думата confessio означава „съзнание”, „признание” за собствени грехове и грешки. Между православието и исляма обаче има съществена разлика в представата за греха. В православието грехът е съзнателно прекрачване на граница, нарушаване на заповед и приемане в себе си „кваса на страстите”, поради което това се носи и предава на всички поколения от Адам и Ева до днес, докато според исляма грехът произхожда от незнание, от непознаване (джахилия) на божия закон, а Бог е справедлив и никога не наказва за чужди или изначални грехове. Основните ценности в исляма (шахада – символ на вярата; салят – молитва; хадж – поклонение; саум – пост; зекят – данък-милостиня) са вложени в т. н. „5 стълба”, като чрез преминаването през всеки един от тях се постига най-важната цел на вярата – отдаване на духа, душата, тялото и волята си на Аллах. Мохамеданите се молят по 5 пъти на ден, обърнати към дома на Бога в Мека, наричан Кааба. Чрез молитвите си те поддържат ежедневната си връзка с Бога, придобиват силата да избягват изкушенията и търсят прошка и напътствия. Мисля, че неслучайно стихотворенията в изповедната книга на Ахмет Атасой са разделени на 5 цикъла, като всеки един от тях носи свой собствен паратекст, в съчетаването на които се наблюдава „движение” на семантичните им внушения: „Необичаен страх”, „Тягостна тишина”, „Сезонни трепети”, „Изявление”, „Изпращане на високосния ден”. Дори общият брой на включените в книгата стихотворения (64 + 1) носи своите допълнителни внушения. Според нумерологията, възникнала през VI век пр. н. е. по времето на Питагор (астроном, астролог и философ), 64 е числото на мислителите, на създателите, които се опитват от хаоса на човешките ценности да създадат нравствен космос, като прозрението за постигането на този нравствен космос се осъзнава в последния етап от жизнената мисия на човека.

Първият цикъл от стихове – „Необичаен страх”, поставя акцент върху изтичащото човешко време на автора, който вече е в „пределна възраст” и тъгува за „всички мигове неоползотворени”, за „неизвървените пътища поради нехайност”, за „неосъществените мечти” и „извършените безбройни грехове, за жалост” („Човекът на пределна възраст”). Вметнатото „за жалост” и оценъчното „поради нехайност” говори както за самокритично вглеждане в себе си, така и за съзнание, че не бива повече да пилее време за дребни и суетни неща в живота си, а да помисли за разкаяние и опрощение, защото неочаквано може да го споходи съдният ден. Именно осъзнаването на близостта му поражда този „необичаен страх” в душата на поета:

Необичаен страх
откъде се появи този необичаен страх напоследък?
имам чувството, че нещо постоянно ме преследва;
нещо, което сякаш ме разлюлява като жалък стрък,
брои поетите глътки въздух и крачките ми измерва.

навсякъде само него виждам, неговия дъх усещам
като сянка, като призрак, като дух, като видение;
то е в сетния трепет на плахия пламък на свещта
и е в писъка на бухала – като мрачно провидение.

при мен е, след мен е, до мен е, с мен е и във мен е,
денем господства строго над мислите ми боязливи,
а нощем в сънищата ми кошмарни вместо мене стене
и аз губя житейските си ориентири и очи сънливи.
...

Страхът обикновено има защитна функция, той е естествена човешка реакция, свързана с инстинкта за самосъхранение, но в същото време може да се превърне и в целенасочен инструмент за самоконтрол и подтик към действие. Психолозите разграничават шест разновидности на страха. В първия цикъл на Ахмет Атасой той е обвързан със старостта и приближаването на смъртта, изразяващи се в усещането за непълноценност („сякаш съм жар-птица без криле, пустиня без ехо”, „с прахосани мечти и спомени блудни”, „герой от забравени песни”). От позицията на придобития жизнен опит поетът вече е разбрал какво е щастие („спасение от беда”, „постигната победа”, „пиенето на вода от изворче родно”), но скоростта на личното му време все повече се увеличава и скъсява пътищата на земното му битие, за да го доведе до „деня за прошка”: „простих на съдбата за ударите тежки”; „простих на пътищата за грешната посока”; „простих на злия вятър, отвел ме в изгнание”, „простих на другарите, причинили ми болка, / и на любимата за всяко любовно изпитание”. Но и сега, вече сложил „осемдесетия камък” на своето жизнено време, все още усеща, че в душата му свети „рожденическият пламък” и иска да вдигне наздравица в своя чест („Необичаен страх”, „Човекът на пределна възраст”, „Както преди”, „Гурбетчийски път”, „Старите сокаци”, „Нюансирано щастие”, „В деня за прошка”, „Рожденическо”).

Вторият цикъл в книгата на Ахмет Атасой е обвързан с образа на тишината. В световното културно пространство тя се възприема като акустичен феномен и универсално философско понятие – в контекста на аксеологията заради етическите и религиозните си пластове. В сферата на изкуството тя е знак за абсолютното, святото, преход към сакралното тайнство на вярата, за света отвъд видимото и неговите измерения в цвят, звук, екзистенциални състояния и движение. Тя изостря човешката сетивност, мислене и въображение и дава възможност за осмисляне на битието като цялост. Неслучайно австрийският поет Райнер Мария Рилке почти молитвено произнася:

Притихни пред шума, мой живот съкровен,
вслушай се в тишината.
Проумей какво иска ветрецът край мен,
преди да потръпне брезата.
(„Притихни пред шума...”, 1898 г., превод – Стоян Бакърджиев)

Ахмет Атасой обаче рязко се оттласква и проблематизира подобни нейни тълкувания още чрез епитета „тягостна” в паратекста на втория цикъл на книгата си и заглавието на първото му стихотворение – „Тягостна тишина”. В цикъла тя е видяна като „тежка мъгла”, която унищожава следите от неговия живот, като „пустиня, гъста като лепкава плесен”, тя е „глухонямо море, зъзнещо от студ” и „предзалезно време”, в което „устните издъхват, жадни за шепот”. Тази интерпретация на тишината е резултат от „гърмящите стъпки” на „необичайния страх”, завладял душата на поета, че след като си отиде от света, мястото му сред неговите „приятели верни” ще остане празно, ще бъде забравен звънът на смеха му, шумът на стъпките му, искреността на неговия глас („Тягостна тишина”, „Запазено място”, „Не ме изкушават...”, „Прощаване със Созопол”, „Здравей, море”). И една примирена, светла тъга освещава неговото сбогуване със Созопол, чиято красота и топлина ще скъта дълбоко в сърцето си, за да го сгрява „през идващата зима”.

Всеки човек, рано или късно, осъзнава, че животът е много по-сложен, по-непредвидим и необясним, отколкото ни се иска. Неслучайно го сравняват с кораб, който ту плува бавно и тържествено в спокойните води на морето, ту внезапно започва да се мята в мрака под светкавиците и камшиците на буреносни дъждове. А капитанът му, взел в ръцете си счупения компас, е благодарен на проблесналата между облаците звезда, която неочаквано му посочва вярната посока. Поетът – капитан на житейския си кораб, вече е видял и сиянието на пролетния изгрев над своето море, и красотата на неговата лунна пътека през лятото, изпълнила го с възторг и с много сбъднати слънчеви за очаквания. „Лятото” на Ахмет Атасой се оказва изключително благосклонно със своята духовна щедрост. Именно в неговите светли пространства той се превръща в творчески медиатор между духовните светове на няколко държави, неговата „Антология на балканските поети” включва 246 автори от Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция, Северна Македония, Румъния, Сърбия, Турция, Хърватия и Черна гора. Създава и издава уникалния „Нов българо-турски речник”, който сближава културните хоризонти на двата съседни народа. Става автор на 30 стихосбирки-билингви (на български и турски език), съставител на 7 антологии, а стиховете му са преведени на английски, български, азербайджански, македонски и украински език. И неслучайно трудът му е заслужено оценен чрез най-високото отличие на МК „Златен век – печат на цар Симеон – златен”, чрез „Голямата балканска награда за поезия” (Румъния), чрез наградата на Академията за европейска култура „Орфеева лира”, чрез Почетен знак „За дружба и сътрудничество” (Руска федерация) за неговата „Антология на руската поезия от началото на XIX век до наши дни”.

Сега обаче поетът навлиза дълбоко в сезона на есента. Нейните специфични характеристики са представени в третия цикъл – „Сезонни трепети”. Казват, че есента е времето на мъдростта, щедростта и дипломатичността. Заглавието на цикъла предполага визии за всички сезони на човешката душевност, но всъщност представя само два от тях – есента и зимата. Включените в него стихотворения са заредени с дълбок вътрешен драматизъм, с тежки предусещания и тревоги за бъдещето, породени от съзнанието, че житейското време тече еднопосочно и в тази си фаза ни напомня екзистенциалните пейзажи на душата, познати ни от стихотворенията „Есенна песен” (на Пол Верлен) и „Есенни мотиви” (цикъла на Пейо Яворов). В „есенните” видения на Ахмет Атасой гората, в своята тежката самота, рони „листа като жълти сълзи”, сред гъстата мъгла се носи „дъх на перушина от гнезда скърбящи”, на житейския хоризонт „някакви тъмни видения кръжат непрестанно” и лирическият говорител на поета, прелиствайки тежките страници на битието си, като „уплашено дете” въздъхва: „Есен е!” А толкова много му се иска да извади от съзнанието си онзи „черен трън”, който му пречи да хукне отново „като младеж с тениска бяла” към слънцето на новия хоризонт, да поздрави „с усмивка танца на зората” и да убеди „онзи Аз”, който се крие в него, че този жълт сезон е просто „сезонът на зрелостта”, а не на старостта („Есен е”, „Жълтият сезон”, „Циганско лято”). За съжаление екзистенциалното човешко време е неумолимо и безпощадно скъсява „конците на живота” – слънцето „навъсено се мръщи”, вятърът „с хладни гримаси” предизвиква „паниката на облаците сиви” и грака на „гарвани кресливи”, клоните на дърветата, „от старост скършени”, тъжно посрещат сред „мътния простор” идването на зимата. И като особено, неочаквано светло петно, в средата на този цикъл се появява „Бялата соната” на поета:

...
бяло видение невидимо
бели сънища е разпиляло;
всичко, зримо и незримо,
ослепително побеляло.
...
същинско бяло послание
носят снежинките в надпревара;
целите окъпани в лъчезарие
като ноти от соната бяла.

Използваните 14 синонимни вариации на епитета „бял” в текста на стихотворението внасят особена светлина и ведрост, събуждат нови пролетни надежди в „сърцето старешко” и предизвикват екзистенциален възторг и преклонение пред дързостта на „смелите кокичета”, дръзнали да заявят жаждата си за живот дори в ледената прегръдка на снежните преспи. За съжаление обаче „добрината” в благата усмивка на утрото някак нереално увисва под стряхата на „хладното зимно небе – сиво и мъгловито”.

Онова, което връща жизнената енергия и вярата на поета в живота, е силата на Любовта, тема на най-обемния цикъл в книгата – „Изявление”. Американският монах, поет, писател и учен-теолог Томас Мартън (1915 – 1968), починал само на 53 години, вижда осъществена връзката между човека и Космоса именно чрез любовта: „Всички сме ангели с по едно крило. И можем да летим само ако се прегърнем силно.” Такава вижда любовта и поетът Ахмет Атасой. За него тя е „душевен земетръс”, „пустинна жажда”, неочакван прилив на жива вода в кладенчето на творческото му вдъхновение, от което върху белия лист се изливат „слова изящни, чудни...”, „метафори с дъх на планинска роза” и поетът благодари на „милостивото небе” за изпратената му „небесна муза” и „сияйно вдъхновение” („Изявление”, „Признателност”, „Копнеж”, „Четиридесет и осем години”, „Единствената”, „Сетно желание”). Силата на тази любов преобразява света около него – „зората е усмивката на моята изгора”, „с неин език ми говори младата гора”, към нея вървят пътищата му земни. Любовта за поета Ахмет Атасой се превръща в акт на себеотдаване, в стимул за живот, в магическа сила, която превръща грозното в красиво и стопява мрака на омразата и тревогите за утрешния ден с нежен жест и усмивка. В поетичния свят на новата му стихосбирка тя е единственото светло небе, което ражда утеха сред тежненията на новите му дни.

Финалният цикъл на стихосбирката – „Изпращане на високосния ден” – връща читателя към водещата емоционална гама в новата поезия на Ахмет Атасой – болезнената тъга, предизвикана от съзнанието за изтичащото негово житейско време през ситото на земното му съществуване. Най-често използваната дума в стихотворенията от този цикъл е „страх”. Чрез многократните ѝ повторения поетът създава семантичната връзка между първия („Необясним страх) и последния цикъл и затваря кръговата композиция на своята книга:

Страх ме е
от рано спускащия се мрак
като катран
от натежалото от грижи
разтревожено зимно небе;
като призрак съм
на собствената си сянка прикован,
чувствайки тежкия
непоносим дъх неземен,
страх ме е.
...
страх ме е
не от самия страх,
а от мисълта за него
и от всичко, което ми го внушава
по всякое време
като заплаха, като закана,
или пък като нещо друго,
дори от онзи,
дето ме гледа от огледалото
страх ме е.

Въпреки обсебващите му пипала, мобилизирайки цялата сила на своя дух, поетът благодари на Всевишния за „пролетната прегръдка на подранилия лес”, за „чудните лесове на мелодиите игриви”, за небесната синева, когато те се сливат „с природния дух – вечен и свещен”. А за деня, в който ще липсва на хоризонта на този „умопобъркан живот”, оставя само една молба: „... оживете ме през пролетта, / дори и да съм починал случайно по неволя”.

Познавам лично човека, поета и преводача Ахмет Атасой. Преди години писах и статия за спецификата на неговата поезия („Мотивът за раздвоението в поетичния свят на Ахмет Емин Атасой”). Затова съм убедена, че стихосбирката „Решително време” не е неговата Лебедова песен. От личен опит знам, че човек наистина не може да избяга от себе си – каквито и съблазни да се опитват да го „купят”, каквито и житейски бури, да се стремят да прекършат неговия дух, той остава верен на онова, което Небето е кодирало в гена му – да бъде творец. А такъв, още много години напред, ще си остане и Ахмет Атасой.

------------