Светът между “Любовните сънища на Вивалди” и “Параноя” в стихосбирката на Кирил Кадийски “Звездна каторга. Новата Герника”

Светът между „Любовните сънища на Вивалди” и „Параноя” в стихосбирката на Кирил Кадийски „Звездна каторга. Новата Герника” (издателство „Колибри”, 2025 г.)

Невъзможно е да бъде обхваната цялата вселена от теми, идеи, образи, чувства, мелодии и багри в новата книга на Кирил Кадийски „Звездна каторга. Новата Герника”. Така, както е невъзможно проследяването на всички теми, сюжети и идеи в Библията, въздавана в продължение на 1500 години. Дори нещо повече – ако библейският канон е писан, допълван и променян от много хора – от първите книги на Мойсей (8 в. пр. н. е.), през книгите на Исус Навин, на Давид и Соломон (Старият завет), до Новозаветния канон с четиримата евангелисти и откровението на апостол Йоан Богослов (края на I-ви и началото на II-ри век от н. е.), то Кадийски сам, и то само за няколко десетилетия съзнателен жизнен и творчески път, успява да впише в своите произведения историята на цялото човечество върху фона на Космическия необят. И двата пътя пред него – „Бял. И черен.” – с горчивото прозрение, че по който и път да тръгне, все ще стигне там, „откъдето няма връщане обратно на земята” („На кръстопътя. Сред Всемира – 2”). Безкрайна вселена, представена чрез музиката на Словото с всичките нюанси на чувствата – от възторга и нежността до грубия практицизъм и жестокост, от трезвата мисъл на реалиста до болезнените видения на мечтателя, параноика и сатирика. Бих казала, че „Звездна каторга. Новата Герника” е Библията на Кирил Кадийски по същия начин, по който „Война и мир” е Библията на Лев Толстой.

1.

„Четирите годишни времена” на италианския композитор Антонио Вивалди е най-популярното негово музикално-словесно произведение. Всеки сезон е представен в три части, съответстващи на включените в него месеци, като разкрива с ярки звукоизобразителни и словесни средства живописната красота на природата около гр. Мантуа, Северна Италия. Казвам „... и словесни...”, защото всеки сезон е изобразен не само с възможностите на музиката, но и на словото – на всяка музикална пиеса съответства и конкретен сонет („Пролет”, „Лято”, „Есен”, „Зима”), написан от самия Вивалди. В своя цикъл „Любовните сънища на Вивалди” Кирил Кадийски неслучайно използва формата на триолета – стихотворение, съставено от осем стиха, в което първият стих се повтаря и като четвърти и седми, а вторият стих – като осми. Словесните повторения ритмизират и оркестрират текста и асоциативно обвързват триолета на Кадийски със съответните му музикални пиеси от Вивалди. Образът на съня в заглавието на цикъла на Кадийски придава някаква енигматичност на представените в него картини – според Фройд в основата на всеки сън стои някакво неизпълнено наше желание от деня, на някакъв блян, чието съдържание е представено с помощта на символични образи. Първият – „Пролетен триолет” – създава ведро настроение, предизвикано както чрез спомена за онези „любовни цветни картички през май”, които всеки от нас помни от своята младост, така и чрез конкретния словесен рисунък на картината:

Цветята си разменят пеперуди –
любовни цветни картички през май,
щом чувствата южнякът пак пробуди,
цветята си разменят пеперуди...
Вилней, южняк, природата омай,
за нежни чувства и за страсти луди!
Цветята си разменят пеперуди –
любовни цветни картички през май.

Картината е раздвижена чрез два динамични образа – на пеперудите (символ на слънцето, на жената и възраждането, знак за красота), и на вятъра (синоним на „дух”, на духовен поток с небесен произход, на крепител на света и регулатор на космичните и нравствените равновесия), както и чрез един статичен по принцип образ, какъвто е този на цветята, но представен в момент на движение – „Цветята си разменят пеперуди...”. В културния регистър на едни народи цветето символизира еликсира на живота, а в други е образ на добродетелността на душата, на търсенето на съвършенство. Римните поредици „пеперуди – пробуди – пеперуди – луди – пеперуди” и „май – омай” озвучават текста, а епитетите „любовни”, „нежни”, „страстни”, в съчетание с императива „Вилней, южняк, природата омай...”, създават усещане за омагьосващата волност и динамичната виталност на месец май – най-красивият от трите месеца на пролетта.

В музикалната пиеса „Лято” на Вивалди е заложен силен драматичен конфликт, като цигулките великолепно имитират гласовете на изплашените птици. В сонетният ѝ вариант селякът трепери за реколтата си и вижда облаците и северния вятър като свои врагове. По своя емоционален заряд „Летен триолет” на Кирил Кадийски представлява контрапункт на Вивалди:

Лежи с лице от бронз искрящ отлято
под синия небесен бряст в зори,
обляно в звездна пот, самото лято;
лежи с лице от бронз искрящ отлято
и милва топлата земя, която,
страстта му не успяла да смири,
лежи с лице от бронз искрящ отлято
под синия небесен бряст в зори.

В славянските митове образът на бряста символизира енергията на живота с неговите положителни импулси и креативност, той е антидемонично дърво, което притежава силата да прогонва злото. Може би именно поради това в триолета на Кадийски той е „небесен бряст”, ситуиран в началото на деня – „в зори”, когато светлината побеждава мрака на нощта. При това брястът, като своеобразен небесен войн, притежава „лице от бронз искрящ отлято”, защото бронзът е знак за военна сила – по думите на Хезиод бронзовата раса е страшна и могъща. Явно той има някаква опазваща функция и неслучайно Кадийски го е включил още в първия стих на триолета, за да може чрез повторението му в четвърти и седми стих масирано да наложи представата за лятото с неговата силна закрила, обвързана с небесните енергии – „под синия небесен бряст”, „обляно в звездна пот”. За разлика от раняващата яростна сила на слънцето в сонета на Вивалди, която предизвиква пожар и кара селяка да плаче, предусещащ близостта на „жестока и страшна, съдбоносна буря”, при Кадийски лятото „милва топлата земя” и въпреки че тя не успява да „удовлетвори” и „смири” страстта, изписана на лицето му, обляно в „звездна пот” и жадно за ласки и съпричастност, финалът на триолета имплицитно вписва някакво тихо примирение пред неговата воля.

Последните два фрагмента от цикъла на Кирил Кадийски сменят рязко емоционалната гама и драстично се дистанцират от спокойните, щедри и победоносни музикални и словесни фрази на Вивалди. „Есенният триолет” въвежда образа на окървавената чучулига и преобръща нейните значения като символен знак на еволюцията, който свързва двата края на битието, за да я превърне в проявление на завинаги отлетялото щастие и отказаното право на радост пред божия престол:

Какво – окървавена чучулига – мъти
захвърлената роза, тежка от роса?
И там, сред прашните библейски небеса,
какво – окървавена чучулига – мъти
земята? Не, не го побира днес умът ти:
издъхваш – и надяваш се на чудеса!
Какво – окървавена чучулига – мъти
захвърлената роза, тежка от роса?

Земята и човечеството са навлезли във фазата на инволюцията, розата – символ на съвършенство и духовно осъществяване, на мандала, на завършен кръг на битието и мистичен център на постигнатото щастие, сега е видяна като захвърленото яйце на живота – „окървавената чучулига” мъти една разплакана, „захвърлена роза, тежка от роса”. Финалното реторично питане така си остава без отговор. Надеждата, че някакво чудо все пак може да спаси зародиша на битието, завинаги угасва в последния фрагмент:

Зимен триолет

Дали се сипе сняг, или пък вишнев цвят –
във вечността самото време пада
и няма пак за смъртния пощада –
дали се сипе сняг, или пък вишнев цвят...
И все едно дали е вход към ада,
или е изход от самия земен ад,
дали се сипе сняг, или пък вишнев цвят –
във вечността самото време пада.

Земята и човечеството са навлезли вече дълбоко във фазата на инволюцията, за което говори необичайното съчетание на сняг и вишнев цвят – превърнати в знаци на студа, на кратколетността на красотата и живота, на смъртта, която отнася и заличава всичко. На загубения завинаги смисъл на живота, защото е „все едно дали е вход към ада, / или е изход към самия земен ад”. Всичко е омърсено и сковано от мраз, студовете на зимата – естетическа и нравствена, са превзели както входа, така и изхода на битието, и човечеството се движи в някакъв омагьосан кръг, от който „във вечността самото време пада”. Така финалът на зимния триолет се превръща в прелюдия към онази страшна космическа драма, чиито бъдещи трагични последици вече прозират в контурите на настоящето.

2.

През 1937 г., по поръчение на испанското републиканско правителство, Пабло Пикасо получава задачата да създаде картина на тема „Художникът и ателието му”. Унищожителната бомбардировка от 26 април, 1937 г., на мирния град Герника, който е сринат до земята от германските съюзници на Франко в Гражданската война, го кара да промени темата на творбата си, за да покаже страшната разруха и страданията на хора и животни, хаоса и насилието на войната, и да превърне своето произведение в своеобразен вик на протест срещу жестокостта на хора срещу хора в една неморална политическа ситуация. Почти 90 години по-късно подобен словесен акт на протест срещу самоунищожението на човечеството представлява „Новата Герника” на Кирил Кадийски. Неслучайно проф. д-р Милена Кирова отбелязва за нея: „Има ясни препратки към социалната ситуация в България (и света) през последните три така необичайно тревожни години. (...) Не сме виждали толкова социален Кадийски преди.” „Новата Герника” е художествена реализация на желанието на твореца да бъде обективен, честен и справедлив при отразяване на действителността в своите произведения. В нашето „днес” политическите безумци отново си подават „живи факли” и си „играят с огъня”. Синьото небе дими, превърнато в „осято с въглени стърнище”, и „няма брод през огъня”. Часовниковото махало, диаболичен образ на изтичащото време, сякаш е „навеки спряло”. И „златният Молох” (ханаански бог, омилостивяван с жертвоприношението на деца), е „зинал пак – сред детски плач” и превръща земята в „кървав череп”. Имплицитно вписаната препратка към събитията в Газа чрез Акелдама (малка нива на юг от Ерусалим, която свещениците купили с тридесетте сребърника, взети от Юда като заплата за кръвта на Спасителя – „Затова оная нива се нарече Кръвна нива, както се нарича и до днес.”, Евангелие от Матея, 27: 8), води до експлицитното обобщение, поднесено от поета: „И няма Бог, щом всички кланят се на Сатаната!” Финалният фрагмент на триптиха „Новата Герника”, чрез спомена за черно-белия пейзаж на Чернобил, насочва към другото страшно огнище на войната днес – Украйна:

3.
Пейзажът е отново черно-бял
като Чернобил. Дъх на черно биле.
Като че ли животът сън кошмарен бил е.

И ти – до днес горчилки сам нима не пи ти?
Избушените здания са пчелни, празни вече пити
и с черен мед светът залян е: пепел, сажди, кал.

Пак въздухът до бяло накален е.
Прекършени от огнения вал,
дърветата се молят на колене
за живите... А няма, няма оживял!

И слънцето сред пушеци виси и с ритъм вял
на място се люлее и – махало
на земния часовник, безвъзвратно спрял –
все още мери времето умряло.

Обърналият композиционен модел на финалния сонет в триптиха (абб, ввг, деде, деде) още на визуално равнище създава внушения за деструкция, породена от разтърсващия спомен за Чернобил, чието име е говорещо („черно биле”), защото още във времето на създаването и назоваването му е замислен и осъществен като отровна билка, сееща смърт, като контрапункт на определението на Мирча Елиаде за билката, архитип на космическото дърво, притежаващо лековити свойства, тъй като е създадена от Бога. Стопила се е, изчезнала е завинаги старата представа за живота – днес той е „кошмарен сън” сред „избушените здания” на някогашните хора, сравнени с пчелите (символ на възкресението и висшето духовно измерение, емблема на Христос и неговото милосърдие). Днес Земята и човечеството са залени с „черен мед” от пепел (останки от тяло след угасването на пламъка на живота), със сажди (знак за тъмнина, за тайна и смърт), с кал (показател за деградация, за дъното на битието). Страшна е картината на света, „до бяло накален”, изгарящ сред пламъците на войните, свят, в който „дърветата се молят на колене за живите...”, и то в момент, когато вече „няма оживели”. Сякаш цялата вселена е взривена и дори Слънцето „сред пушеци виси”, превърнало се в спрял часовник, който „все още мери времето умряло”.

3.

Образът на Слънцето е фундаментален в новата книга на Кирил Кадийски. Дори липсата му носи своите семантични внушения. В културното пространство на човешката цивилизация то е видяно като знак за светлината на познанието и космическия Разум, като източник на живота и символ на възкръсване и безсмъртие, но и като смъртоносен психопомпос (пратен от боговете водач на душите), като своеобразен йерофант, с който са свързани мистериите на свещеното. Затова изчезването на Слънцето, увиснало сред пушеци в небето и превърнало се в часовник, който от далечния Космос мери умрялото вече време на земята, кара поета Кирил Кадийски да назове един цял цикъл от 55 стихотворения „Звездна каторга”. Едноименният сонет, включен в него, очертава трагическите измерения на битието след изчезването на онова Слънце, определено от Платон като „Доброто – такова, каквото се проявява в сферата на видимите неща.” („Държавата” от Платон, 508 г. пр. н. е.):

Звездна каторга

Ужасен скотски свят. Днес нищо са Содом и гнусната му содомия!
Жътварски път по билото... Но кой ли ги събира, кой ги
отнася – не самата Рут ли? – лунните ракойки,
попадали от скърцащата претоварена талига на самия

живот?... Небето – черна пеперуда – слита и се вдига, слита,
но се бои да кацне на земята:
синчец довчера, днес раздрипан огнен мак в житата
на саждавата от главня Вселена... Виждаш я със свита

душа как цяла в макове – не тия на Моне! – пламти като Украйна
или ветреят гребени петли, събрали се да възвестят в нощта безкрайна,
че някой се отрича пак. И сребърниците са нищо. Искат само чисто злато!

Отлитат птиците – едни щастливи, че не ще се върнат вече,
и всичките – нещастни, че последният им дом не е далече...
Отлитат към каторгата, в която

и всички нас тук някой ни изпраща...
Летят и всяка птица мъкне живата, звънтяща
верига на отлитащото ято.

Сравнението на днешния земен свят с древния Содом, град на грехопадението, съществувал преди 3 600 години и изпепелен от божия гняв заради блудство и алчност на неговите жители („Прелюбодействат, И ходят в лъжа, И укрепяват ръцете на злодеите, Щото никой не се връща от злото си...”, Еремия, 23: 14), както и с моавката Рут, книгата за която е написана между 1011 и 931 г. пр. н. е., събира в днешния „скотски свят” злото и доброто, затова „Небето – черна пеперуда – слита и се вдига, слита, / но се бои да кацне на земята.” Някога тя е била възприемана като място, където цъфти синчецът (знак за царството на истината, на волността и синята птица на щастието), а днес се е превърнала в „раздърпан огнен мак”, в „саждава” главня от Вселената и „пламти като Украйна”. Отдавна са изхвърлени на бунището на живота старите нравствени ценности за чест и достойнство, за благородство и жертвена вярност. Сега продажността и предателството са издигнати в култ, те придават смисъл на битието във време, в което „И сребърниците са нищо. Искат само злато!” Днес Украйна става синоним на Содом и „гнусната му содомия”, затова всички бързат да я напуснат: едни – „щастливи, че не ще се върнат вече”, други – „нещастни, че последният им дом не е далече...” И сякаш не само Украйна, а целият Космос се е превърнал в „звездна каторга”. Има нещо болно , нездраво, параноично в тая беззвездна нощ, която обгръща земята със своето мастило. Безмълвие, студ, мрак и пустота спускат някакъв погребален плащ над „гладни и бездомни, изтощени, цели в рани”, хора-скелети. Такава е видяна земята в триптиха „Параноя” от същия цикъл – „Звездна каторга”. Като в някакъв страшен вселенски затвор безсрамните и самодоволните, тези, които не знаят какво е глад и „пращят от здраве”, пишат своите чудовищни ноти на войната: „Взривове – Бетовен! Канонада – Бах!” И хиляди, милиони кървят наяве. Човечеството сякаш е навлязло вече в онази лудо завъртяна спирала на смъртта, от която няма спасение:

Параноя 3

Безлюдно. Влага. Сън. Ни още ден, ни вече нощ е...
Каква агония. Живот ли? Ни живот все още,
ни вече смърт...

Дърветата са голи, с дрипи от прогнила мокра шума.
Такива ще посрещнат и куршума,
но няма никога да се смирят.

Какво безвремие. И колко празни сврачи
гнезда. Като че ли е нервно тръскал Бог
писалката си – да пропише... Гарван ще програчи.
И пак покой. И още по-дълбок.

И мръква пак. И сякаш всичко вече губи смисъл.
И питаш се дали сам Господ краха си признал би и дори
върху мъгла от пъкъла не би се сам подписал:
на Дявола Земята да дари?

Параноята е психично заболяване, провокирано от патологично надценяване на собствената си личност и възможности. Такъв тип хора се стремят да наложат своите виждания и оценки на околните, считат, че всичко им е позволено и когато почувстват чуждата съпротива, стават враждебни, агресивни, свръхемоционални, способни на яростна омраза и деспотизъм. Често пъти особеностите на военния бит и атмосфера стават причина за активизиране на проявленията на нервната система в тази посока. В поезията на Кирил Кадийски не само отделният човек, а цялото човечество сякаш е изпаднало в състояние на параноя и именно параноиците са тези, които пишат „чудовищните ноти” на войната. Те превръщат живота в агония и, загубили собствените си остойностяващи характеристики като войни на битието, отстъпват мястото си като негови защитници на дърветата: „Дърветата са голи, с дрипи от прогнила шума. / Такива ще посрещнат и куршума, / но няма никога да се смирят.”

Поезията на Кирил Кадийски се родее с Далчевия песимизъм за настоящето и бъдещето на човека и света („... вечно и свето е само мъртвото, / живото живее в грях” – „Камък” на Атанас Далчев; „Живеят вечно мъртвите неща, / а живите в дланта на жребия жесток са” – „Параноя – 2” на Кирил Кадийски). Определено обаче в този почти половин век, който дели параметрите на тяхното битие, светът драстично се е променил, стремглаво свличайки се по наклонената плоскост на алчния егоизъм, който стои в основата на милитаризма. И ако за Далчев „Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех” („Мисли и впечатления”), то при Кирил Кадийски не става дума само за отделния човек – „Дими земята – овъглен картоф, / зарит в семейното огнище на Всемира.” („Извънземно”).

------------
Кирил Кадийски, „Звездна каторга. Новата Герника”, изд. „Колибри“, С., 2025.
------------