Автобиографично (Йово Неделчев за себе си)

Не лъхва ветрец. В бледосиньото небе облаците са бели, по-скоро белолики, контурите им са излеко сиви. На всеки тръгнал да си отреже онази жилка казвам, че за където се е запътил ще ме завари и ще има с кого да си хортува.

Отдавна ще съм роден, на разпети петък, тринайсети, шести месец, щом с жена ми родихме двама сина, а пък те ни направиха баба и дядо, че и пра. Засега.

Дядо ми, баща на моя баща, загива някъде в Пиротските лозя, а другият ми дядо, баща на майка ми, е убит в боевете за Чаталджа. Баба ми, майка на баща ми, знаеше повече народни приказки от Ангел Каралийчев. За вдовишката си пенсия се подписваше с десния си палец. Изучих се колкото да не е без хич. Спомням си, малко притеснен, че написах очерк за човек, на когото знаех само името.

Като се пенсионирах, за да разсея скуката, написах трактат за кокошките, които отглеждам с решаващата, не знам дали не е по-впечатляващо, с решителната помощ на съпругата си, която е учителка. Беше учителка.

Отдавнашно помрачение очевидно, ме изкуши да изпратя кокошия трактат в държавата, която раздава Нобеловите награди. От тогава непрекъснато съм в напрежение.

Снимката, която е пред очите ми, е пълна заблуда.

Така или иначе разбрах, че не е трудно да станеш известен, ако имаш известни приятели.

Йово Неделчев от с. Дъбравино, Варненска област.
П.П. С уважение разбира се.

Автобиографично

– Яви ми се като светлина и каза, че съм негов син, останалото съм го знаел. Така е, Голготата я знам, цял живот съм я изкачвал. Хванах пътя с кръста и ето ме на билото. Тук почвата е камениста, не е като Камчийския нанос, изкопах дупка до коляното. И въже съм взел, та като вдигнат кръста ще виждам реката, Лонгоза, нивите, а над тях Балкана. Слънцето е на права пладня. Птичките цвърчат в шубраците, едно бяло облаче се присламча към слънцето. Забравих да взема гвоздеи. Два гвоздея, нали имам двама сина. Легнах на кръста. Гол съм, отпреде ми е само престилката, с която нося ярма на овцете. Гледам, откъм дясната ми страна идва големият ми син, сетил се, носи гвоздеи. Откъм лявата ми страна се задава малкият ми син. И той се сетил. Хайде, казвам, момчета, ковете! Казват да ги простя. Големият син закова дясната ми ръка, а малкият – лявата. Заболя ме. То не може да не боли. Питам защо плачат. Като плачат, кого оплакват?

Дядо Арнауд и вселената

Проскубаното калпаче е клокнало над лявото ухо и разбрах, че духа Морянина. От години го болят ушите, тъй и не се разбра от що, но духнеше ли вятър, калпачето му се килваше над ухото, откъм което идваше вятърът. Днес ще е духнал от ляво. Искал да ми каже нещо.

– Давай, дядо Димитре.

– Знаеш ли кой е направил Вселената?

– Чел съм Библията, дядо Димитре.

– Ти земята, слънцето, звездите остави. Зад тях, подире им има други слънца и звезди, тях не виждаме. Вселената, Безкрайната – за нея те питам, нея кой е създал? Не знаеш я. Човешката душа е нейната майка рожденна. За доказателства не ме питай, ти само пожелай къде да те отведе душата ти и мигом ще си там. Човешката душа е направила Вселената по образ свой. Така и го запиши, виждам, че пописваш. Пък ако харата ти се смеят, ти им кажи: – Дядо Димитър Арнаута ми го каза, самият дядо Арнаут.

Защо броим до три

Да си признаем, броенето да три на всички ни се струва празна работа.

Наистина защо броим до три?

Като деца играехме на мижанка – весела игра, която накара американците да правят екшъни. Детето, което по жребий трябваше да търси скритите си другарчета, с шепички на очите си, викваше: “Едно, две, три – отварям си очи!”

И новобранецът, имаше такава дума в българския език, дънеше с левия крак на три.

Да проумеем от къде е тръгнало това вълшебно три!

За християните Троицата е нашето начало на безкрая. Отец! Син! Свети Дух!

Но още една благословена от Бога Троица има в живота ни. Земя! Море! Небе!

Над тях свети животворният огън на Слънцето. Пребъдващото Амин!

Дали в тези две троици не е тайната на броенето до три?

-----------------

Роден съм на 13 юни 1935 година в село Дъбравино, Варненска област. Средното си образование завърших в Първа мъжка гимназия, Варна, през 1953 година, а от 1957 година до ноември 1957 година бях войник. От няма къде си признавам, че съм бил пионерче, комсомолец и член на БСП, която преди това беше комунистическа партия. До 1968 година се правя на журналист в многотиражката на кооперативното стопанство на село Дългопол, сега град. Не знам по какви причини бях изпратен да се доучвам в Академията за обществени науки и социално управление. След като се изучих се започна бързото ми професионално и всяческо израстване. Бях главен редактор във в. „Полет“, отговорен секретар на в. „Народно дело“ – Варна, а от там, не се изненадвайте, бях назначен за главен редактор на Варненското книгоиздателство „Георги Бакалов“. Литературното ми поведение изглежда не е впечатлило читателите и с тяхна препоръка, с охота, станах главен редактор в Телевизионен център Варна. След демократичните промени в страната бях насилен за главен редактор на в. „Варненска дума“. Името издава неговата идейна насоченост.

На едро – това е моята трудова биография.

След пенсионирането си наливам най-хубавото вино в селото, а през зимата сутрин паля печката.

Това е. Поне това, което е за казване. Дядо Димитър Арнаута беше убеден, Бог да го прости, че всеки човек, който няма тайни, винаги трябва да му има нещо.