Димитър Златарски – един вековен човек

Знаеше колкото стотина знаещи, а излъчваше непосредственост и простота. Чрез неуморен и възрадван труд в него гореше божата искра. Слисан от чудото на този живот, разбрах едно и завинаги – човек може да бъде щастлив просто, когато срещне човек...

Димитър Златарски е роден на 18 октомври 1903 г. във Варна. Почина на 1 октомври 1989 г. във Варна. Неговата духовна вселена обаче е град Дългопол. В Ла Лагуня на Канарските острови в сборник на оригиналната експерантска поезия е напечатано негово стихотворение. В капиталния труд на акад. д-р Иван Буреш и д-р Тулешков “Пеперудната фауна на България” десетки пъти се среща името на Димитър Златарски, а една от редките пеперуди, открита в околностите на Дългопол, е наречена на неговото име.

Любовта му към нумизматиката преминава през изучаването на старите езици, а така също на турския и арабския език.

През последните години, вече далечни, в местността Усоето край с. Аспарухово бяха извършени археологически разкопки...

“Оказа се, че тук, заровени от ерозията лежат две неолитни селища. Бяха намерени късчета мед. Това е първата находка на неолитна мед в Европа – едно предложение за възникване на металургията много преди медната епоха. И нещо много важно – разкопахме грънчарска пещ, а такава пещ от неолита и енеолита още никой археолог не е виждал. Разкрихме и две плочки с идеографска писменост – четвърто хилядолетие преди н.е.” По предложение на Хенриета Тодорова – изтъкнат български учен, археологическата култура от Усоето носи името “Златарски” – нейния откривател. Малцина знаят, че златото на Варненския некропол, което обиколи света и промени знанието за неговото минало, тръгва от Димитър Златарски.

Той имаше в себе си нещо отнапред дадено. Огромно чело и очи, които виждат. Уморен, не спал две и три денонощия, а се катери като коза по канарите. В такива дни съзнавах, че всичко на този свят може да говори – камъкът, дървото, птицата, невидяната преди дъга на хоризонта...

Беше жив Константин Кисимов – сърдечно чудо на българския театър. Не си спомням по какъв повод посети Дългополския музей, но и сега чувам думите, казани на Димитър Златарски: “Покланям се до земята, на теб се покланям и на труда ти, човеко!”

“Аз не съм ентусиаст. Ентусиазмът е избухващ пламък, чието гориво се изчерпва бързо. Какви хора ще построят обществото на нашите надежди? Някои смятат, че това ще бъдат хипотетични, съвършени личности. Хората не могат да бъдат съвършени. Но както виждаш, един съвсем обикновен човек, човек с много недостатъци, може да укроти егоизма и надценяването, да заостри взискателността към себе си и да придобие върховно съзнание за труда. Аз работя независимо от това дали ме хвалят или не, дали ми плащат или не, защото не мога иначе. Значи и други като мен могат, значи всичко е много просто...”

Той беше гражданин на света. Чрез него се досещахме за мярката на човечеството... Той можеше всичко – не можеше да охка и да се усмихва. Животолюбец, лицето му изразяваше съсредоточеност, радост и болка едновременно.

Да беше жив Димитър Златарски, щеше да навърши сто години. Един вековен човек! След нас други хора ще отбелязват неговите годишнини...