Субтилност и тънкост в “Тънка книжка” на Екатерина Йосифова

“Тънка книжка” на Екатерина Йосифова е 11-та поред стихосбирка на една от най-нежните български поетеси. Композирана в два несъответни в количествено отношение цикъла, стихосбирката на Йосифова още с първия досег разкрива  нежна и изчистена до субтилен лаконизъм чувствителност, но едновременно с това и своеобразна устойчивост, разпознаваема чрез усещането за дискретно, ненатрапващо се битие на изисканата поезия. “Тънка книжка” носи двойния ефект на физическата тънкост на книжното тяло (с перфектна полиграфия и дизайн) и чистоплътната прозирност на поетичните “ескизи” върху “Сънища”  и “Букви” – двата цикъла, организиращи поетичната цялост на стихосбирката.

Първият цикъл, “Сънища”, не е абсолютното начало на книгата, защото е предхождан от съня за книгата, написаната книга. Има една своеобразна обърнатост на “сюжета”, започващ от телоса, от крайната цел (каква друга би могла да бъде целта на едно поетично битие, освен самата поетична книга). Очевидното субстантивиране и персонализиране на книгата, нейното извеждане като “ти” на човешката комуникация съвсем в началото (“Сънувам:/ Написала съм си/ Книгата,/ Седим си двете с нея, доволни сме/...”) оголва до кокал и предзадава равносметката на лирическия “аз” за тоталната самота и самотничество на поета, но не  екзистенциално, скептично и болезнено преживявано самотничество, а по-скоро едно спокойно умиротворено битие на самота с книгата: “...Полягаме. Заспиваме.Сънуваме./ Никой не протяга ръка./ Никой не ни отваря. И какво,/ нищо.” Това “нищо” е смисловата рамка на цялото поетично усещане, защото за първи път от “нищо”-то не се отварят бездни, “нищо”-то просто се констатира без никакъв драматизъм и усложнения, без амочния ужас от абсолютния край.

Цикълът “Сънища” продължава в същата съдържателна посока на спокойния омъдрен лаконизъм, извлякъл есенцията на най-същественото, което удържа лирическия “аз” в етоса на абсолютната хармония със себе си “ Сънувам се:/ жилава старица/ с неуместно утопични възгледи/ Зарадвах си се.”, или: “Добре съм си/ без говорене./ И без него се разбираме/ с нестрашния звяр: животът нечовек.”, или: “Равно място, прилича/ на безименно./ Равна светлина,/ в нея съм./ Полюлявана./ Конят/ знае пътя.” Митологемите на страшното, извънредното и ексцесивното преживяване, каквито са “нищото”, “безименното”, самотата, битието “без говорене”, както и сънят (с психоаналитичната му стигма като извор на налудничави образи и изтласкани травми) – в стихосбирката на Йосифова функционират с обратен знак, те носят несвойствено за тях спокойствие и упование дори.

Изненадата идва с втория цикъл – “Букви”, където Йосифова в парадигматичен ред представя “буквените” си стихове (които са всичко друго, но не и обичайните асоциации с буквите). Изненадващо е първо решението да се слеят в едно двете невъзможни за сливане перспективи – сънят и писмото (доколкото буквите са онтологичната предпоставеност на писмото). Сънят, като върховна изява на ирационалното, а писмото, като най-експлицитния белег на рационалния живот на човека, са по-скоро изходна и крайна точка на човешкото ни съществуване, величини на трансгресията (ни) от нощ към ден, от мистичност към профанност, и обратно. Съполагането на съня и буквите в тънката книжка на Йосифова е нарочен жест, в който, с или без провокация, може да се усети поривът към изтриване на границите между разсъдъчното и ирационалното. Оказва се, че и сънищата, и буквите на Йосифова имат епифанична природа, проявяват същност, невидима за останалите. Сънят така или иначе разкрива винаги същност, това е ясно и устойчиво във всякакъв план. Възможно ли е обаче буквите да разкриват същности, за да се съположат в един ценностен и битиен ред със сънищата? “Буквите” на Йосифова, почти като съня,  се отнасят като че ли към едно изначално, примордиално битие, нещо повече, те съдържат космогоничен потенциал, защото градят свят, неочакван и друг, свят, в който животът е само “любовна драскотина”, езиците “се справят и без среден род”, а след убийството на “тя” и “той” се раждат сиамски близначета. На тези стихове в букви, градящи свят, не им трябва поетика, не обслужват граматика, не следят за риторическите и фигуративни похвати, от буквите изтича споделяне, което се изпълва със смисъл не заради средния род, а заради това, че има феномени като “ухание” и “дете”. Буквите като че ли сънуват собственото си битие, и то е много по-истинско от това, което човечеството е определило за тях. Тези букви, които сънуват, ще напишат историята на простотата и човечността, ще напишат “лесната история” на детето, което се прави, че не чува родителите, за да се справи със забраната да се катери на дървото, тези букви ще напишат не тривиалното “Обичам те” на буквата “О”, а ще разкажат как “Опитвахме плуване с по една ръка/ аз с лявата, той с дясната/ неговата лява през кръста ми/ моята дясна през рамото му/ не е да не сме опитвали.” Всеки обичаен феномен на асоциираното буквено битие ще бъде необичайно представен през своята история, през своята преживяност. “Буквите” на Йосифова наистина градят свят от същности и феномени.

Очевидно отпада и изкушението да се мисли “разказването” на буквите като реминисценция към символистичния блян по алхимията (на буквите), защото в “Тънка книжка” нагонът към безсмъртния живот (на поезията и въобще на езика) го няма, няма никакъв нагон, никаква страст, извеждаща лирическия аз в модуса на деятелно съществуване или в модуса на субект на собствения си живот. Това, в което сме въвлечени, е най-спокойното, лениво и блажено природно съсъществуване: “Гледам да не стъпча/ най-вече да не плевя/ да се изтегна лениво/ да избуят/ коприви тръни трънки/ да ме хранят./ Да ги храня.”

Заявила поетичния си талант още в края на 60-те години, Екатерина Йосифова е една от най-разпознаваемите поетеси в българския литературен живот, защото в нито един момент тя не изневерява на онази (трайно импрегнирана от външни влияния) чистота и есенциална простота, разбирана като абсолютна недетерминираност, простота, която е  отворена не за профанните звуци и букви на тварното битие, а за “безбожната радост,/ ритмите на бунтовни барабани/ във вътрешното ми ухо.”  

------------------

Литература:

Йосифова, Е. Тънка книжка. Изд. Жанет 45, 2014.