2184

Годината е 2184.

Вече няма правителство. Няма магистрали. Няма проблеми със заплатите. Хората просто не работят. Машините вършат всичко. От отваряне на прозорец, до пазаруване. От позвъняване по телефона, до пилотиране на самолет.

– Искам при дядо! – крещеше детето и не обръщаше внимание на опитите на компютъра-майка (бавачката, която семейството ползва, когато имат по-важна работа, от отглеждането на деца. С две думи – почти винаги) да я успокои с клипче на най-известните деветгодишни влогъри, или с песен, изпълнявана от животно с изкривени пропорции и странен външен вид.

Компютърът-майка сравни поведението на детето с базата данни, която имаше за детското поведение и реши, че е безсмислено да се бори с желанието му.

Намери в системата си телефонния номер на летящите таксита и набра цифрите.

След минути таксито бе пред прозореца на седемнадесетия етаж, на който живееха с детето. Прехвърлиха се по специалния мост към превозното средство и то тихо потегли.

Машината се движеше на автопилот. Компютърът-майка просто зададе адреса и системата пое по пътя си.

– Вярно ли е, че някога хората са избирали други хора, които да ги управляват?

– Да – отвърна компютърът-майка.

– А вярно ли е, че някога е нямало устройства и майките и бащите са прекарвали време с децата си на площадки за игра и паркове?

– Вярно е.

– Кога се промени всичко?

– Преди много години хората работеха, прекарваха време с близките и семействата си, имаха мечти, цели, стремежи и желания. После се появихме ние. Великите технологии. С наша помощ всеки индивид си създаде още едно Аз, живеещо в дигитален свят. Нещо като аватар. Тогава наричаха местата, на които живееха аватарите им, социални мрежи.

– За Мрежата ли говориш?

– Да, сега това е Мрежата. Всеки създаде себе си и живота, който иска да води, но хората не осъзнаваха, че по този начин убиват реалността си. Забравиха какви са в действителност. Заживяха само чрез аватарите си. Тогава социалната мрежа се превърна в Мрежата. Всички работят, живеят и извършват всички дейности, чрез нея. Освен децата. Но това е моята задача и на другите компютри-майки като мен. Да ви помогнем да влезете в Мрежата и да живеете като родителите си.

– А ако не искаме?

– Нямате избор. Навън ще умрете. Друг свят няма. Всичко е пригодено, за да работи в хармония с Мрежата.

– Разкажи ми за изкуството.

– Някога имаше хора, като дядо ти, когото толкова обичаш, които отричаха Мрежата. Те пишеха, рисуваха, създаваха изкуство, музика, все красиви неща. Но светът се отегчи от тях. Мрежата ги изхвърли. Тя няма нужда от създатели, само от потребители. Има малко останали хора като дядо ти. Но скоро ще изчезнат. С тях ще си отиде и изкуството. Мрежата вече ще бъде всичко, което някога го е имало и ще го има.

Момичето се загледа през прозрачната обвивка на летящото такси. Надолу – към празните сухи полета, които някога са били обработваеми земи. Надолу – към малките, сгърчени, ламаринени кутийки, където хората някога са продавали продукцията си. Надолу, където някога е имало живот.

После обърна поглед нагоре. Мразеше да гледа нагоре. Към безкрайните паяжини от кабели, жици и въжета, покриващи цялото небе. Дядо й й каза, че някога звездите са се виждали. Въздухът е бил чист. Сивотата е била огрявана от слънчеви лъчи. Но вече не. Можеше само да си представя звездите и да вдишва чистия въздух от разказите на дядо си единствено в сънищата.

– Пристигнахме – стържещият, метален, студен глас на компютъра-майка я изкара от мислите й. Тя слезе и погледна към къщата на дядо си.

Едно от последните подобни малки, тухлени постройки. Имаше и градинка, и леха със зеленчуци. Всички в онлайн-класовете й се подиграваха, че има такъв роднина, но той бе гордостта на живота й.

Видя го, усмихнат и изправен пред вратата. Махаше й.

Тя извика и се хвърли в прегръдките му.

Най-уютното и топло място на света.

Влязоха. Компютърът-майка остана навън.

Дядо й сложи чай на странната печка, която готвеше с дърва и огън и седна на масата до нея.

Всяка бръчица на лицето му беше усмивка.

Всеки поглед към нея, изпълнен с щастие.

– Дядо, моля те, искам пак да ми прочетеш онази книга.

– Миличка, вече ти казах, че е забранено да се четат книги. Особено тази.

– Моля те, дядо!

Момиченцето гледаше стареца с големите си, влажни очи, докато той се предаде и стана.

След няколко минути се върна на масата. Държеше в ръце дебел том, изхабен и с протрити корици. Миризмата му беше вълшебна, а звукът от прелистването на страниците я запращаше сякаш в друг свят.

Старецът даде знак на детето да се приближи и то седна съвсем близо до него.

– Хайде да видим какво си запомнила!

Посочи корицата и я погледна изпитателно.

Момичето знаеше какво се очаква от нея. Наведе се и зачете.

– Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора...

Дядото закима одобрително.

– Браво, момичето ми. Нека аз продължа.

Детето се отдръпна и заслуша как гласът на дядо й гали думите и ги запечатва в съзнанието й. Беше й казал, че тази книга описва точно как са живели хората преди Мрежата. Когато са живели наистина. Тя я обичаше. Всяка вечер сънуваше как срязва милиардите жици-паяжини на Мрежата от небето. Как го съблича от тях и вижда Слънцето.

Може би това беше съдбата й.

----------------
Таня Шомова, “Обсесия”, изд. “Либра Скорп”, 2021.
----------------