Апология на виното
Додето кротко на хълма пуст узрявах
и сладост пълнеше утробата ми златна,
сезоните търкаляха се плодоносни,
набъбна кожата и дрехата ми стана тясна.
А после бързо отмина август зад завоя
и вече знаех, че слънцето ще ми отнеме.
Държах колана на септември здраво,
но в треска чаках да дойде времето...
Додето нож преряза пъпната ми връв
и в коша паднах след кратък полет,
до голите тела на моите сестри узнах
как топли любовта и как е волна.
Стремглаво после челото си разбих
в отворената гръд на кацата бездънна.
Отварях бавно премрежените си очи,
ала пълзеше мракът и ставаше по-тъмно...
Додето нежно ронеха ме грубите ръце
и свлякоха едничката ми здрава рокля,
карминена течеше очакваната мъст,
преливаше денят и беше мокро, мокро.
А тайно вързали яда си в черни кърпи
жените газеха ме бясно – до премала.
Попивах жадно подгизналите им нозе
и дълга беше болката, но все по-бяла...
Додето врях в притихналите страсти
и глас надигах, да кипна светло, бистро,
пълзеше ропот по ъглите на всяка къща,
мъжете дремеха, завити в свои мисли.
Лежах сред вира на ароматен еликсир,
край кротко спящи – безкрайно будна,
а в погледа изстинал на падащия здрач
проблясва ножът на синя лудост...