Априлски сняг

Е, браво на мен! Загубих се в гората – опитна планинарка като мен да се загуби, смях в цялата зала. Браво за трети път. Веднъж в австрийските Алпи, веднъж в Странджата и сега в Родопите. Какво означава изгубила съм се? Няма ме пред погледите на другите от групата, но намирам неща, някого, в краен случай – себе си. Това “да намериш себе си” е някакво клише, невъзможно за изпълнение според мен. Никога не съм се познавала. Разбирам по-добре другите, отколкото себе си. Ааа, ха! Затова и се изгубвам. В чуждите характери и проблеми. Разбирам не е равно на познавам. Какво и кого познаваш, човече, другият винаги може да те изненада – по често неприятно и , дай боже, безболезнено. То ми е и обидно като каже някой – познавам те. Как така! Доколко познаваш Вселената? Ами и аз съм една вселена. Имаш някои наблюдения и догадки, и толкоз.

Ето на – познавам гората край тази хижа “Върховръх”, обаче каква полза и доколко, щом се загубих в нея. Всички пътечки водят нанякъде. Коя ще ме отведе до хижата и групата приятели? Тръгвам ето по тази, която ми се струва най-правилната. Невинаги съм постъпвала по най-правилния начин. По- често правя каквото ми харесва. Защото мога да си го позволя и защото правилното понякога е относително. Имам тази свобода – да правя каквото си поискам, най-вече, каквото смятам, че ще ми донесе щастие, макар миниатюрно. Те малките неща са най-скъпи и най-ценни. И така миг по миг щастие, в крайна сметка – душата нахранена.

Големите световни въпроси за смисъла, мировата скръб и горчивия залък на нихилизма, после на екзистенциализма ме измъчиха на младини, точно когато моите връстници се втурваха да се задомяват и да раждат деца. На трийсет не вярвах на никого, на четирсет се срещнах с идеята за Бог, на петдесет открих вездесъщия смисъл на малките неща и на осемдесет съм баба в пубертет, която наваксва пропуснатото както може и както го разбира.

Семейство не създадох, защото се наслушах и нагледах на изневери, разводи, драми, така че си помислих - баш на мен ли ще се случи да съм от изключенията? Не ще Генчо пушка! И – да, нямах достатъчно вяра, нито достатъчно илюзии, за да се съглася с моите мъже, че ме обичат и че има смисъл. Очевидно и късмет не ми се появи в необходимата доза.

Пътечката се разклонява наляво и надясно. Накъде сега в мрака? Не виждам вече циферблата на часовника, но струва ми се, че е към седем и половина. Влажният студ се кани да ме захапе през тънкия анцуг. Краят на април в планината понякога е доста студен. Тръгвам надясно – все едно – и пътечката ще изчезне в тъмнината след малко. Уж излязох за десет минути. Не взех телефон. Не взех вода. Вода!

Трябва да се движа. Не спирай да се движиш, Анахид! Движението е живот. А на утрото ще намериш вярната пътека към хижата.

Когато бях на двайсет и търсех отговори, светът не ми предлагаше такива. Защото отговорът на всички въпроси е любовта. Но на мен ми се искаха други отговори и така и не ги получих, а с любовта се разминах. Да се разминеш с нещата от света и с най-важното, любовта? Нищо по-лесно за мен. Изучих се да бъда майсторка и царица в разминаването с опасните неща.

А! Хранилка за диви животни. Явно тази пътечка води дотук, затова е толкова тясна, колкото за две копита. И сега накъде? Пет минутки почивка. Като лекар ясно си давам сметка, че първото важно нещо сега е да не премръзна на трите градуса, второто – да не счупя крак или ръка, опази ме , Господи! Третото – да не претоваря сърцето с физическо и емоционално напрежение. Сядам, сядам за пет минутки.

Виж, с професията ми се срещнахме, не се разминахме и не се разлюбихме до сегашните ми осемдесет години. Да си лекар е раздаващо и зареждащо, изтощително и удовлетворително, няма да спра да бъда лекар , докато мога да не спирам.

Ставай, Анахид, тръгвай из горичката, няма значение вече накъде, хайде нагоре по склона, за да се сгрееш! Светлинка, светлинка в мрака и пущинака планински – явно е много далеч, но е светлинка от човешка ръка и тръгвам към нея. Колко му трябва на човека да се стопли и обнадежди душата му? Светлинка от обич в две човешки очи, добра дума, добро дело, прегръдка, може би. Като съм ги имала, не съм ги оценила, а като са ми трябвали, ги е нямало. Несрещане и неслучване. Точният човек не прави нищо, което ти трябва, а нежеланият човек прави всичко, както трябва. И ето ти разминаването.

Тази светлинка е невъзможна и непостижима. Първо, сигурно е през девет баира и второ, не мога тука да мина през този гъсталак. Не виждам колко е часът, циферблатът на часовника тъмнее на слабата светлина на звездите. Звездите! Някъде там вероятно има други светове, други измерения, аз може би там съществувам в друга форма и сред многото чудни и неведоми за мен неща там диша по някакъв неизвестен начин и моята любов.

Жадна съм!

Връщам се обратно натам, накъдето смятам, че е хранилката. Обикалям, но не я намирам. Да вървя, важното е да вървя, за да не замръзна. Бавничко, за да не натоваря сърцето. Внимавай, Анахид, да не се спънеш в коренищата и да паднеш! Опази ме, Господи, сама съм с теб в тази среднощна планина, сред почти непроходима гора. Обърках се съвсем, но не се страхувам. Ти си ме пазил и закрилял винаги, ще ме съхраниш и сега. Сняг ли заваля? Да, едри , внезапни парцали сред недоразлистените клони, разперени като черни рошави ръце. Току що изгрялата луна просветлява през клонака нависоко горе, но долу е тъмно и почти не виждам къде вървя. Пет минути почивка. Сядам на паднало дърво и гледам нагоре, където снегът сребристо замрежва клоните и плете надеждите ми за вода. Ако се натрупа една малка преспичка някъде, ще мога да хапна сняг и да утоля жаждата си. Тишина и покой, и снегът, който безшумно звъни, огрян от луната. Благодаря, Господи! Ще обикалям около тази долчинка, защото смятам, че точно тук ще се натрупа преспичка и ще мога да хапна сняг. Чудно нещо, вместо страх изпитвам умиротворение.

Имам въпрос. Ако съм сгрешила, но после съм изстрадала и заплатила за това с късчета от душата си, смята ли се това за простен грях? Или не може да ми се прости, понеже не се разкайвам истински? А не се разкайвам истински, защото грешките са си мои, аз си ги харесвам и обичам, те са ми уроците, част от мен. Ще бъде лицемерие да твърдя, че се разкайвам чак много. Тогава, ще може ли да ми бъде простено? Моля те, Господи, понеже те обичам и ми е необходимо твоето благоволение. Освен това....ами...със сигурност знам, че съм изплащала и чужди грешки... ами, може ли да си наказан два пъти за една и съща грешка ? Нелогично е някак си... и...Тук вече не знам за какво и как да те помоля! Но ти си знаеш.

Ето я най- после моята желана и безценна преспичка колкото две шепи. Ммм , вкусно, ммм, живот! Още веднъж благодаря. Изведнъж ми се приспива непреодолимо. Изморена съм. Снегът не спира. Парцалите наедряват пред очите ми и шумолят нежно и съдбовно-съновно. Не мога, не мога да вървя повече.

Тръгвай, Анахид, крачка по крачка, точно така, браво, момиче! Осемдесетгодишно момиче, баба тийнейджърка, палавница прикрита, не се спирай за нищо на света! Анцугът ти е мокър, ако спреш, ще измръзнеш. Хубаво, дето знаеш от коя страна расте мъхът по дънерите на дърветата – знаеш на коя страна е север и на коя – юг. Ама вече не знаеш на север ли си, или на юг от хижата. Хмм , по- объркана никога не си била. Само не заспивай. Спомни си най-тревожното нещо в живота ти, нещо парещо и стресиращо, което да те разбуди.

Няколко са, не едно и две, хапещите неща в живота ми, то всеки човек има такива. Винаги съм смятала, че каквото и да преживява, човек не бива да наказва за това околните. Затова съм мълчала и съм се измъчвала сама, без да споделям. Мълчала съм не защото нямам какво да кажа, а защото не искам да натоварвам другите, защото не искам да кажа лоша дума, защото съм мислила, че не е тяхна работа, защото....ами защото може би наистина съм затворен тип. А е трябвало да споделям. Жените така правят, споделят си. Спомням си най-горчивото ми разочарование и най-парещата ми болка от любов. То, за каквото и да говорим, става дума за любов. На зрели години вече имах повече какво да дам, отколкото какво да взема. Обичах с душата, със сърцето, с ума, разбирах и прощавах, дадох спонтанно всичкото съпричастие и грижа, цялата топлина, на която бях способна. Човекът приемаше всичко това и се радваше, и искаше още, и се къпеше в любовта ми. И изведнъж се изтърва, че от негова страна – нищо и Нищо с голямо Н. Почувствах се някак подло подведена и като опожарена житна нива през лятото дълго, дълго се възстановявах. Консумирал, без да може да даде нищо насреща! Какъв моабет! Ей, няма такова нещо в живота!

И какво от това, че после ме търси много пъти. Аз вече не бях там. То, нали, като няма значение, няма и смисъл!

Анахид, обикаляш в кръг около долчинката вече дълго време! Хапвай още две шепи сняг и тръгвай нанякъде в друга посока. Ето насам, на изток просветлява, да, нежнорозово небе върху мастиленото синьо на нощта. Тръгвай на изток, Анахид! Изморена съм. Крачка. Още една. Точно така. Открих планината много късно, на петдесет. Още си спомням първото си изкачване на връх Ботев. Младичко русо момиче ми се присмя как ще се изложи бабата на трудното мероприятие, обаче аз през цялото време безотказно вървях плътно зад водача, а пък въпросното момиченце – все на опашката и то с много пот и много пуфтене. Планината и лекарската професия са ми любов и съдба, мечта и споделено щастие, излаз към високото и доброто, полезното и близкото до Господ. Само дето трети път се губя в планината – от разсеяност ли, от самонадеяност ли, от що ли, но винаги ме намират, ще ме намерят и сега или сама ще се върна. Слънцето се вдига над гората, а ти още не знаеш накъде вървиш, Анахид!

Спирам да помисля, да се огледам, да се ориентирам, смятам, че трябва да вървя отново на изток, опитът и интуицията ми подсказват, че хижата е натам. Опитът и интуицията ми подсказват също, че съм взела най-вярното решение за себе си. Отбягвам негативните хора, оглушавам за клюки и за интриги, не споделям интимните си перипетии, заобикалям натоварващите неща, доколкото мога. За моя характер – лек и весел на повърхността и тъмен и тежък в дъното, това е най-правилното, което мога да правя.

Изведнъж, като отрязан с мачете, гъсталакът свършва и лъсва мокро шосе. Браво, Анахид! Гъсти проблеми и безизходица и отведнъж стигаш до пътя – изронен и тесен, но все пак път, че и асфалтов. Сядам направо на крайчеца на мокрото шосе, завъдило преспички тук-там. Не мога да вървя повече, пък и не съм сигурна накъде. Чакам. Двайсет минути. Трийсет. Вече не мисля за нищо. Облекчението почти изцяло е изпълнило главата ми, в нея е проектирана само една картина, ярка и реалистична – задаваща се кола по пътя, която ще спре и ще ме вземе.

И наистина, очукан стар Форд реагира на широките ми махания с ръце и спира. За къде така, госпожо? Ами за хижа “Върховръх”. А, заповядайте, и ние сме натам, деца, сгъстете се отзад на седалката и направете място!

В хижата заварвам необичайно оживление. Приятелите планинари от групата ме посрещат с високо вдигнати на челата вежди и очи като абажури. Незнайно защо тук са брат ми и племенникът ми, които живеят чак в другия край на България. И какво правят с тия кучета тия униформени хора? Не разбирам, защо всички очи са фокусирани отгоре ми. Пък и да разбирам, само казвам с щастлива, почти безгрижна усмивка: Ще ми направите ли голяма чаша кафе, че съм и гладна...

--------------
Публ. в сборника стихове и разкази:
Златка Христова, “Априлски сняг”, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2018.
--------------