Баба Мира

Баба Мира се събуди на леглото, достатъчно голямо да побира двама. Едно време и побираше двама. Но онова едно време, сега бе станало само прашасали снимки.

Баба Мира беше твърде слаба, за да се изправи веднага. Нуждаеше се от известно време, за да се опомни коя беше, къде беше, какво ще прави днес. Стъпваше бавно. Понякога се подпираше на стената. Като цяло обаче се справяше с придвижването.

Старчески дом? Кой каза старчески дом?! Пф, и да изостави разпадащата се къща, която бе построила, заедно с отдавна покойния си съпруг? Няма начин! Колко години се навършиха преди седмица от смъртта му? Май седемнайсет. А от тази на, милия син, Радко в началото на следващия месец ставаха... Ако паметта й окончателно не я бе предала – четири. Или пък бяха три? Та, баба Мира до миналата година, като че ли си беше говорила с него. Ох, стана твърде объркано.

Появи се задоволство на лицето й, щом мина покрай затворената врата на стаята на Радко. Онова празно легло, което се показваше, когато баба Мира, без да иска, се загледаше натам я потискаше допълнително. Добре, че снощи се бе сетила да затвори вратата. И без това баба Мира бе нещастна, нямаше нужда да й се напомня.

Слезе на долния етаж. Една от дървените дъски изскърца като лошо настроена цигулка. Щеше да я смени. Някой ден.

Закуси с останалата от снощи баница. Баницата беше изсъхнала и се ронеше като перата на кокошките, които баба Мира бе убивала преди години, за да направи супа за семейството си. Ах, колко хубава супа ставаше – с крехко месце, грубо нарязани картофи, богата палитра от подправки и много любов. Много любов.

Единствено се чуваше само мляскането на баба Мира. Не й харесваше да се слуша как лигави, после как предъвква с малкото си останали зъби и накрая как преглъща храната. Пусна телевизора. Жалко, очилата бяха останали горе, сега нищо нямаше да види. Поне към пищенето в ушите й се присъединиха къси откъси от новините. Отдавна се отказа да им обръща внимание. Баба Мира просто искаше да чуе нечий глас сутрин да й дава причина да остане будна, преди да дойде нощта, когато щеше да изпадне отново в спокойния си сън.

Излезе навън. Държеше здраво тояга, служеща за патерица, в лявата си ръка. Някогашната градина, къпела целия двор със зеленчуци, се вкопчи с калта си в гумените цървули на баба Мира. Възрастната жена се огледа, сякаш търсеше нещо. Каквото и да бе, намери го отвъд мрежестата ограда.

– О, бабо Мира! – чу се приветлив глас от отсрещния двор. – Как си? Кво става с тебе?

– Ами добре съм, бабе – старицата не разпозна чий беше женския глас. – Ра́ботим понякога. Разхождам се из село... – не знаеше как да продължи, затова рязко млъкна.

– Как са кокошките?

– Е, измряха отдавна всичките. То вече като Радко го няма да ги пази хубаво, лисиците проникват и ги крадат за себе си. Пък виж ма мене! Как да ги отглеждам като за себе си едвам смогвам? – последва глух смях. – Ама при тебе иначе как е?

– А, добре сме. Сега сме си дошли за малко с Калоян да видим как е селото.

Аааа Калоян! Това значи е съпругата му, Албена! Те идваха, заедно с децата си, около два пъти в годината, тъй че тая среща си бе жив късмет. Мисълта, че се сети кой е човекът отсреща, развесели баба Мира.

– Добре сте направили. Браво!

– Поотслабнала ми се виждаш, бабо Мира. Как се издържаш? Тая пенсия достатъчна ли ти е? – рече загрижено Албена

– Еми какво да ти кажа, бабо – старицата се подпря на оградата, изоставяйки пръчката. – Пестя, колкото мога. Хапвам, колкото да не съм гладна. Живея си. Гина, ако се сещаш коя – последва лъжливо кимане с глава от страна на Албена, – та тя с Ивчо ми носят храна и ме канят да им гостувам, да пийнем малко ракийка и така... Преживявам си.

– Да гласуваш, ще ходиш ли?

– Еми не знам да ти кажа. Последния път не идва никой да ми плати. Май щото почнахме много да мреме и не останаха хора. Вече не сме им толкова важни. – болезнен смях излезе от устата и на двете. – А синовете как са? – бе забравила имената им. Разочарова се от себе си.

– О, добре са. Големият ще кандидатства в университет в Дания, а пък малкият, е сега, ще почва училище.

– Стига бе! – шокирано отвърна баба Мира. – Много растат, а?

– Много, много.

– А си ги спомням, ей такивка! – старицата вдигна ръка до гърдите си, показвайки.

– Сега даже и малкият е по-висок от тебе!

– Е, браво! Браво! Да са ти живи и здрави и все така да растат! – Албена обърна гръб на баба Мира. Явно разговорът им приключваше.

Баба Мира затвори входната врата. Не я заключи, защото знаеше, че все още няма никой толкова луд, че да посмее да нахлуе да обира дома й. С бавни крачки, подпиране на тоягата и неуспешно свирукане, тя даде начало на обичайната си разходка.

Спря се под джанката на ъгъла. Ех, какви истории можеше да разкаже за тази джанка, стига да имаше кой да я чуе! Уви, остана й само да се опитва с кокалестите си пръсти да се пробва да откъсне една. Джанката отвърна на това посегателство с удар през лицето. Това разгневи баба Мира. Старицата размаха тоягата си и половината джанки от дървото се разсипаха по земята. Баба Мира изяде една и си взе други пет за из път.

Няколко коли минаха покрай баба Мира. Весели бибиткания я поздравиха, тя само махна одобрително с ръка. Заогледа се по чуждите дворове да не види случайно жива душа. Ето, бай Георги косеше. Баба Мира се вгледа в него. Надяваше се той да я забележи. Махна с ръка. Нищо. Шумът от косачката очевидно беше достатъчно разсейващ за мъжа. Старицата нямаше да се предаде. Изписка глухо. Този път май имаше успех. Бай Георги спря косачката. Дали защото искаше да си побъбри с възрастната жена, или за да си почине – не стана ясно.

– Здрасти! – весело извика той.

– Здравей. Работим, а?

– Еми трябва си.

– Майка ти какво прави? – старицата веднага намери общата тема, нужна за една по-дълга приказка.

– Ами добре е...

– Тя нали имаше някакъв проблем с очите?

– Има, ама сега съм я оставил в града. Там има старчески дом. Грижат се хубаво за нея.

– Бива ли така? – баба Мира се сети за нещо и очите й се насълзиха, повече от обикновено. – Я, си спомням кога бяхме ученички. На един чин седяхме – опита се да се сети за някоя по-забавна случка от тогава, та да сподели на бай Георги. – Мале, даскала, бог да го прости, Игликов ли са казваше, какъв беше... Ей, веднъж какво са случи па я изпитва и аз да й подскажа и оня... ХОП! Вика: „Мира, ела сега ти тука. И двете да ви препитам едновременно“. Целия клас замлъкнал и си шушне нещо за мене... Щото тва ти да подсказваш тогава много смелост ти трябваше, да, да.

Бай Георги само се усмихваше и кимаше. Всъщност, той нито чуваше много добре какво разправя баба Мира, нито пък му бе и интересно. Тя обаче си продължаваше, като, преди да приключи, направи няколко пъти пауза, да укроти смеха си, покрай забавната случка от миналото.

– И така, с тая твоя майка. Такива радости изживяхме заедно – и с тия думи, служещи за сбогом, баба Мира остави мъжа да коси.

Нямаше как да подмине кафенето. Ах, преди двайсет-трийсет години, колко пълно бе там. Постоянно се говореше на висок глас, миришеше на пушено, хвърчаха чаши, чинии. Свобода! И за тялото, и за духа. Уви, вече тялото бе с изтекъл срок на годност, а на духа не му се искаше да скърби по погубени стари приятелства или по отишли си от тоя свят хора. Тялото обаче, все се бунтуваше и му се правеше нещо, а на духа още му се живееше на земята.

– Бабо Мира, искаш ли да седнеш? Ще ти направя кафе – посрещнаха я пред входа на кафенето едни грижовни ръце, протегнати към нея, за да й помогнат да се настани.

– Мерси, Добри. Е, тая първата маса ще е добре.

– Бабо Мира, не съм Добри. Я съм сина му – Стилиян – и Стилиян отведе възрастната жена да седне на един мръсен пластмасов стол.

– Как Стилиян?! – втрещена го погледна тя.

– Еми, татко ми даде кафенето, че да работя малко лятото.

– Стига, бе! Ама аз вчера като идвах...

– Пак аз ти дадох кафето и филията хляб, намазана с маргарин.

– Не може да бъде!

– Ти за татко ли си ме мислила! – и Стилиян, и баба Мира се засмяха. – Спокойно и сега няма да ти ща парите. Виждам те, че си слабичка, не се притеснявай. Пари има колкото щеш, хората сме на изчезване. Ей, сега идвам, ако искаш да си побъбрим.

– Недей, бабе, недей. Дай ми храната и кафето. Аз бързо ще гледам да се справя с тях и си тръгвам.

– Както решиш.

Няколко минути по-късно, момчето (така си спомняше баба Мира Стилиян – като шестнайсетгодишно момче, което често като риташе с приятели на улицата, пращаше топката в двора на къщата й. Сега, Стилиян бе на двайсет и осем.) донесе кафето и филията. Подаде й ги с думите:

– След няколко месеца татко ще затвори кафенето, тъй че няма да можем, нито той, нито аз да се грижим за теб. Просто няма клиенти, а пък има твърде излишни разходи по него. Разбираш как е. Помисли малко за себе си обаче – и без това се говори, че живееш мизерно...

– Мизерно?! Кой живее мизерно?! Добре съм си! Пък и ти кво си мислиш! Само тука ли ям според тебе! Гина и Ивчо също ми помагат. И на гости им ходя. Ти не си ми притрябвал! – баба Мира разгневено скочи, взе тоягата си и излезе, оставяйки кафето на масата, но вземайки филията със себе си. На няколко пъти удари пръчката в земята и веднъж по заведението.

Стилиян не реагира. Той бе твърде зает да се чуди: „Гина и Ивчо? Те не загинаха ли, заедно с Радко в онази катастрофа?“

Във всеки случай, момчето нищо не промълви, докато баба Мира се отдалечаваше, продължавайки с разходката си, но този път в обратната посока – към вкъщи.

Новините, които се бяха стоварили върху старицата, се отразиха на ходенето й. То вече не бе така спокойно, а напротив – забързано, притеснено. Понякога тя риташе камъчета от пътя си, колкото да излее гнева си или пък замахваше с пръчката си да прогони задушаващия въздух.

Най-после у дома. Стихията, бушувала допреди малко около и в баба Мира, отшумя. Старицата се настани на пейката пред дома си. Намери някак си отново покой, щом се заслуша в самотната песен на щурците.

Огледа се около себе си. Забеляза тревата в двора на съседа отсреща. Собственик й беше бай Камен, чийто некролог сега висеше върху ръждясалата врата. Никой от роднините на бай Камен нямаше смелостта да продаде къщата, нито си правеше труда да идва да я поддържа, затова тревата вече бе станала твърде висока. Изглеждаше невъзможна за косене. В главата на баба Мира изскочи идеята, утре да вземе косата, та да пооправи мястото. Всъщност, защо не още сега?

Докато потъваше из тревата, заедно с косата в ръка, баба Мира погледна нагоре. Небето си оставаше все така чисто. Нито един облак не го опетняваше. Зелените дървета се простираха из неопитомената природа, гледайки старицата загрижено. Едва ли те, както и баба Мира предполагаха, че тая вечер, по пътя си към спалнята, тя щеше да стъпи върху онова скърцащо стъпало, викало през последните седмици за смяна, и този път то щеше да я предаде, позволявайки й най-накрая отново да види своето истинско семейство.