“Бавно гасне днешното ми слънце...”

Българското присъствие в света на ХХІ в. е значимо, но все още малко познато. След вододела на демократичните промени у нас станаха известни имената на видни учени, конструктори, медици, архитекти, хора на изкуството... Внимание привлече и литературата, създавана от наши творци в диаспората по всички континенти. Стана видно, че с успешната интеграция на авторите в обществения пулс на различни страни, те създават нещо и ново, и традиционно. Ново, защото пречупват планетата през призмата на българско мислене на хиляди километри от родната страна. Разказват за нея “уседнало”. Не от позиция на писателите-скитници от миналото столетие: Страшимир Кринчев, Борис Шивачев, Самуил Стрезов, Александър Карпаров, Стоян Данев и т.н. Всъщност, сега са наши равнопоставени събеседници от друг меридиан на земния атлас. Там съдбите на героите са оцветени с различни краски от любопитен делник. Но са идентични с България по общите за всеки човек надежди, потребности, копнежи. Иначе казано – налице е нов дял от съвременната ни литературна история. Можем да го наричаме условно “европейски”, или “наднационален”. Но при всички случаи – “български” в лоното на духовни процеси и измерения без официална граница. Смята се, че с новите комуникации редица теми са поизбледнели като архаични: темата за стародавния бит, за фолклорното наследство, за приемствеността на поколенията под родната стряха, за поминъка. Или служат като носталгичен фон за произведения с по-модерно звучене. Веднага бих отговорил, че темата за носталгията е световна. Това чувство е присъщо на всеки човек, откъснат от своя корен. То тихо дреме в генната последователност на поколенията. В пулса на кръвта и в тоновете на душата. Човек е не само социален феномен. Той е кодиран с отличителните знаци на ареала, където за пръв път отваря очи. Където за пръв път е запечатал спомени и докоснал любими образи. Всички обрати на ориста се модулират в кристала на носталгията: мъчителен, сладостно-горчив. Прераждащ съзнанието за нови борбени дни. Извор, от който черпим потребността да сме личности със свой родов корен, история, национална идентичност. И, разбира се, със свой индивидуален отпечатък по житейския друм...

Темата за носталгията е нежно застъпена и в лириката на Василка Петрова-Хаджипапа. Познаваме я като ваятел на стихове с дълбока философска наситеност. С послания-предизвикателства към обществото и със стремеж да вникне в същността на понятието “човек”. В многопластовия градеж на съвременника, където си дават среща любовта и отчуждението. В красотата от дни, наситени със смокинов аромат. С връщане в античността между богове, реещи се сред нас в причудлив митологичен делник. С обичта и копнежа по родината, така близка и толкова далечна...

Пием на бавни глътки
от реката на времето,
вървим из спомените
за дългите летни вечери,
за босите стъпки
в тревата на детството.
“Спомени за дългите летни вечери край прохладната река”

Носталгията в лириката на Хаджипапа е взрив от тихи прозрения. Като два силуета в едно физическо тяло по страниците шестват минало и настояще. Хармонията на спомена, избуяващ в хода на годините и... в днешния ден. Привидно познат, обикнат и желан. Който утре също ще е минало без право да бъде наново изживян. Над тях, като ароматна дъга, грее връзката между Кипър и България. Две географски слънца върху сцената на признателността. Носталгията винаги носи отпечатъка на интимното. Тя може да се вплете в социалните нюанси на обществото, но пак е панорама на отделни съдби. Сбор от застинали във времето импресии, които продължават да пулсират чрез мига на спомена. Носталгичното при Василка Хаджипапа е съизмеримо с делничната последователност на живота. Тук... И там... Броеница от докосвания в света на родното и реализацията на личността в странство. Сред близки и “чужди”. В нова обстановка, отдавна станала привична и позната. Чувствата се пренасят и в красотата на Кипър продължават да тлеят с българска жарава. Възможно ли е времето да се върне назад? Ще ни познаят ли детските години, ако се явим в безгрижието им вече побелели? И със скрижалите на проверена мъдрост в душата? Може би да – само за миг. Храмът на идеализираните спомени е мраморно-застинал в хладния плам на нявгашните чувства. Зад портите му грохотно тече реката на живота. По вълните й се носят бъдещи спомени, които трябва да уловим сред вихрения бяг към забравата. Преди да стигнем финала. След него, като здрачен плащ, се стеле безкрайността:

Уморих се насън да си тръгвам,
със слънцето да се връщам.

В парка лягам до корен трева.
От сърцето ми
пролетно дърво
ще порасне.
“Ще лежа под тревата на моя град”

Носталгията в стиховете на Хаджипапа e сбор от минало и настояще. Те не могат да съществуват изолирани. Откъснати от мисълта, която ги ражда и движи във времето. Тук са ликовете на близки хора. Тук е детството – светлина, която избуява и търси себе си. Тук са думите-спомени, запечатани в едноименна творба:

Най-непоправимо ли вас изоставих,
защото най-съдбовно вас обичах?
И вас ли на забрава аз обричах?
Сега ни търся в моя грапав стих...

Минават дните като сенки боси.
Не крещя, не плача, не зова небето.
Несигурни спомени, думи залитнали
с нокти остри дращят сърцето.

Всичко, което отнасяме към носталгичните размисли на авторката, е нейна избистрена философия за живота. Послание за стойностите на добро и зло през времето и пространството, носени върху крилете на мисълта. Тъга, копнеж, мъка, вяра, стремления и очаквания изграждат силует на отделната личност. Която върху биографичния си палимпсест чертае контурите на бъдеще време. Носталгията като чувство в творчеството на Хаджипапа израства до послание към съвременника, изтъкано от светли християнски ценности. За вяра в ближния и готовност да простим предадено приятелство. За култ към семейството, където и да се намира то. За хармония между разнолики люде в сивата тълпа. Без която сме непотребни аскети пред езическия олтар на егоизма. Лириката й е загадъчно прибулена от истини, достъпни само за човек с открита за околните душа. За странник в разни измерения на собственото “аз”. Вървящ по път с пребродени събитийни зигзаги, раждани по-късно само в лоното на сънен спомен. Носталгичната лирика на Хаджипапа е пречистващ купел, в който отмиваме делничния прах. Ставаме смирени и добри. Превръщаме се в зрели деца, търсещи умилкващо добрата майчина ласка. Надзъртаме плахо към шума на улицата от прозореца на дом, чиято снимка крием в най-топлите кътчета на душата. И отново се хвърляме в реката на годините. За нея твърде късно ще научим, че се нарича “Лета”. И че неминуемо ще се разтворим в нея. Но дотогава, чрез носталгичния спомен, ще сверяваме компаса на ориста си. Бършейки скрита сълза, че стрелката му не може да се върне в изходната си точка. Поне за нас...

Носталгичният “разказ” в творчеството на Хаджипапа е полифоничен. Той учи, че в паметта на околните грее единствено доброто, което сме засели във времето. Че споменът е единствения желан товар, когато все повече свеждаме чело към земята. А негата по времето, изтекло неусетно между пръстите, е пречистващ лек за хората, стиснати в клещите на обстоятелства, географски измерения и непознати обичаи. С всичко се свиква, но родовият корен пие сили само в шепите на българската пръст. Където тихо спят костите на предците, сгушени в поверия за стари времена. Където ще се прислоним мислено и ние, физически отдадени на чужда зейнала утроба. Тези стихове са обособен философски едикт за мястото на индивидуума върху гръдта на планетата. Човекът само привидно е неин господар-пантократор. Неин преобразовател, устремил поглед към вселенския безкрай. Носталгията разсъблича от него гордостта, предразсъдъците, негативизма, атавизма. Прави го отново дете в бели, неопетнени одежди. Връща го към самия себе си и към корена, от който е крехка издънка. За да повелява над околните, или да бъде цветна частица в обществената пирамида днес. А може би, неразбран и отхвърлен, плахо ще се сгуши край гаснещо домашно огнище. В което, защо не, още тлеят красиви спомени за някого и нещо. Защото не винаги е вярно твърдението: “Всичко тече, всичко се мени – нищо не остава!” Остават картини от време оно с топли гласове и желана монотонност на дните. С тиха увереност, че ладията на човека, поломена от дни и събития, има свое тихо пристанище. Където заедно с котвата облекчено ще хвърли тегоби, разочарования, бивши стремежи. От носталгичните редове в творчеството на Василка Петрова-Хаджипапа долита вярно познаване на живота. На скритите човешки копнежи и панацеята, с която личността се преражда отново и отново. Защото поколенията се сменят, но Човекът, по образ и божие подобие, остава. Той е безсмъртен с мисълта си и със способността да бъде добър. Така спокойно ще тръгне с другите към безкрая, за да остане вечно във формулата на битието. Защото:

Къде ли отива времето,
загаснат ли на миговете светлините
и своята опашка щом задърпа
миналото,
наречено живот...
“Крехка стена”

----------------