“Бай Ганьо” – ярка творба на критическия реализъм

“Бай Ганьо” – ярка творба на критическия реализъм

Книгата “Бай Ганьо” е написана от Алеко Константинов в последните години на ХІХ век и отразява вярно социалната действителност в България в последните десетилетия на века. Тя не би могла да се роди нито по-рано, нито по-късно, защото е художествен образ на нравите от това време.

Реалистичното начало е водещо, защото социалната действителност е толкова богата, пъстра, колоритна, че авторът няма смисъл да доизмисля, за да направи творбата вълнуваща и въздействаща. Героят на Алеко също е достатъчно колоритен, за да изрази отношението на автора към негативното в обществото. Типичен представител на българската буржоазия във времето на първоначалното натрупване на капитала е Бай Ганьо. Основното в него са социалните черти, без да се пренебрегва националната му принадлежност. Книгата изобразява художествено обективното време с неговите характерни представители, затова може да се каже, че е ярка творба на българския реализъм. Обществените отношения по времето на Стамболов и Константин Стоилов, българската народопсихология, усвоена от Бай Ганьо – това можем да открием в творбата, която ни дава правдива картина на времето.

Алеко Константинов е руски възпитаник, в смисъл той е писател, получил благотворното влияние на руската класическа литература. Творчеството на Гогол е оказало неоценимо въздействие върху твореца, чието дарование е безспорно. Българската възрожденска традиция е първата литературна школа за писателя, след което руските класици са спомогнали за оформяне на естетическия вкус и потребности на Алеко. Хуморът и сатирата като основна линия в творческото изражение на автора превръщат книгата в ярка, неповторима, запомняща се творба. Разделена условно на две части – “Бай Ганьо тръгна по Европа” и “Бай Ганьо се върна от Европа”, тя дава възможност да се разкрие българската действителност. Бай Ганьо дори когато е извън България, т.е. пътува из Европа, е носител на българското присъствие, така че цялото произведение повествува за основните черти на българския характер и народопсихология в последните десетилетия на ХІХ век. Гражданската смелост на Алеко е изключителна, поради което той смело изпраща своето обвинение и протест срещу управляващите политически режими.

В първата част на творбата Бай Ганьо е представен като пътуващ човек, той е търговецът на розово масло, който обикаля страните в Европа, предлагайки безценния български продукт. Далеч от родината си, той носи характерните черти на далавераджията, който във всяко нещо търси келепир. Него не го вълнуват големите европейски градове като архитектура, исторически забележителности и напредък в цивилизацията: “Какво да й гледам на Виената – хора, къщи, салтанати…”

Героят профанира европейската култура, той няма сетива за този цивилизован свят, в който случайно попада: “Сега Пеща гоним. Пеща минем ли – Виена. Прага е оттатък Виена. Всичките тия места съм ги изръшнал – на пръсти ги зная.”

Метафоричният глагол “изръшнал” изразява вулгарното отношение на героя към постиженията на един напреднал свят.

Алеко изпраща своите послания от дистанцията на времето към нашите съвременници, разкривайки облика на българския характер. Негативното в образа на Бай Ганьо е изразено с нескрита ирония. Героят пътува из Европа, без да прояви интерес към културните забележителности, той е използвач, скъперник, дилетант, приспособенец. Това са черти, с които българинът не може да се гордее, но те са част от неговия облик. Бай Ганьо е безпардонен, затова с гордост демонстрира отрицателното в българския характер. Например посещението у Иречек е израз на наклонностите на българина към използвачество, неговата псевдоинтелигентност и дилетантски стремеж да обяснява политиката като работа за “маскари”. Това, че Иречек е бил министър в България, е достатъчно основание на героя, който не желае да си дава парите по хотели, да му отиде на гости. Алеко се спира на куп подробности от просташкото и некултурно поведение на българина у Иречек. Острото сатиричното перо на Алеко подлага на безпощадна критика героя, случайно попаднал сред интелигентни хора. Бай Ганьо има претенции за това. Той дори умее да свири на пиано, макар и с един пръст. Отношението му към музиката се изчерпва със знаенето на мелодията на песента “Зелен листец”. Без да има солидни познания и убеждения в политиката, той обяснява нейния характер и заключава, че иска да участва в нея, защото “келепир има в тия работи”.

Търсенето на изгодата във всяко нещо е основна черта на характера на Бай Ганьо. Осъзнал, че политиканството е път към забогатяването, Алековият герой желае да влезе във властта: “Келепир има в тия работи. Хората пари натрупаха – ти знаеш ли?”

Политическата безпринципност на героя събужда ненавист и антипатия. Поради стремежа на героя да влезе на всяка цена в политиката, той проявява най-вулгарните си качества.

Българската действителност е пресъздадена в творбата чрез митарствата на бай Ганьо във висшите етажи на властта. В Европа Бай Ганьо е само смешен с ниската си култура, а в България той е страшен с вулгарния си стремеж да влезе в политиката и да управлява съдбите на хората. В началото на книгата героят е самотен оригинал, а в края той е заобиколен от цяло войнство байганьовци – Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина. Това му придава социално самочувствие и го превръща в обществена напаст. В края на книгата той е изображение на политическа сила, която става част от управлението на страната – “Бай Ганьо прави избори”. Безскрупулният Бай Ганьо спечелва предизборната борба с честния интелигент Иваница Граматиков, в чийто образ откриваме черти на Алеко. Чрез художественото обобщение писателят представя двете страни на българската действителност – негативната и позитивната. Воюват две страни на българския национален характер – безскрупулността и честността, вулгарността и скромността, нехайството, безочието, безпардонността срещу идеализма, нравствеността, човешкия морал. Предизборната кампания на Бай Ганьо е пресъздадена в пародиен план. Алеко цели да разкрие реалната картина в българското общество, в което има нездраво отношение към парламентарни избори, т.е. демократизмът липсва както в предизборната кампания, така и в управлението на народното събрание.

В разказа “Бай Ганьо се върна от Европа” Алеко разкрива машинациите на депутацията на Бай Ганьо, която е тръгнала да връчва петиция по време на управлението на Стефан Стамболов. В момента, в който байганьовците разбират, че режимът на Стамболов е сменен, те коренно променят текста на декларацията. Този разказ е художествен израз на политическата безпринципност и нагаждачеството. Писателят недвусмислено внушава, че управлението на страната ще бъде поверено в ръцете на хора, носещи облика на Бай Ганьо.

Превъплъщенията на героя дават възможност да се разкрият различни страни от българската действителност – “Бай Ганьо журналист”, “Бай Ганьо в двореца”, “Бай Ганьо в депутацията”. Духовната уродливост на Бай Ганьо няма граници, тя разкрива една деградирала личност, която има самочувствие за социална сила. Героят е готов на всякакви низости, за да преуспее. Преуспял в политиката, той успешно манифестира и в журналистиката, защото знае, че “не е голям мурафет” да се издава вестник. Разговорите около избирането името на вестника са художествено постижение на Алеко, който разкрива псевдоинтелигентността на своите герои, тяхната демагогия и стремеж да превърнат в пародия всяко човешко начинание. “Народна мъдрост”, “Българска гордост”, “България за нас”, “Народно величие”. Това са имената, претендиращи за заглавието на вестника на Бай Ганьо. Алеко Константинов неслучайно акцентира на този художествен факт, за да изрази унижението на българския народностен дух в лицето на хора, за които патриотизмът е не дълг, а поза, фалш, трамплин към властта. Писателят, който е известен със своя нравствен идеализъм, е дълбоко покрусен от човешката безскрупулност на Бай Ганьо. Опакото на Бай Ганьо – това е Алеко, който с гражданска загриженост пише за отвратителните прояви на човешката низост в социалния живот на България. Реализмът е безпощаден в разкриването на оня тип на обществената действителност, роден в епохата на първоначалното натрупване на капитала.

Неотслабващо е художественото въздействие на творбата, която продължава да бъде актуална със своите идеи. Това е мярка за таланта на автора. От дистанцията на времето Алеко ни учи да бъдем всичко онова, което Бай Ганьо не е. Той е кривото огледало на българската и човешка нравственост, която поражда смях, срам и стремеж да се постигне морална висота.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.