Без ореол

Снежа се отпусна на черния, бил някога мек, стол в коридора. “Съжалявам, само пациенти.” Любезният възрастен лекар беше влязъл в кабинета заедно с дъщеря й. Можеха все пак да я пуснат зад вратата със светеща до нея табелка “Не влизайте”. Налага се ангиография, беше казала лекуващата лекарка, докато попълваше направлението. Скопията не откриваше нищо, Илка обаче все се оплакваше. Мамо, диоптрите ми сигурно са се увеличили. Дори едрият шрифт я уморяваше.

Ох, как бих заспала тук, на място... Трябва да гледам да работя само денем. Колкото може. Поне тогава не ми е размазано пред очите. Не, как така, само отпреди седем месеца са ми тези очила! Как ли се вкарва в окото флуоресцентно вещество? Ако е с инжекция – ще го изтърпи ли детето? Наложи си да разлепи клепачи, за да погледне закрепения над средата на коридора масивен кафяв кръг. Висеше накриво, захванат с една скоба, другата стърчеше като нелеп показалец от тавана. Жълтият месинг на цифрите и стрелките се забиваше в зениците й. Дано не се бавят много, вече е време. Ще се скрият в някое ъгълче, тя ще извади еднократната спринцовка, ще изтегли дозата и ще пробие нова дупчица в нарешетената ръка на дъщеря си. Като всеки божи ден.

“Звездичката на баба” – така наричаше майка й единствената си внучка. С тъжен блясък светеше тази звездичка. Месеци наред Снежа се събуждаше с подути от плач очи, докато най-накрая се примири с вродения диабет на дъщеря си. Откъде беше дошъл? Тя нямаше диабетици в рода си. Христо...? Не бяха и говорили за болести, преди да се оженят няколко месеца след запознанството. Снежа следваше за детска учителка. Роди се Илка и се наложи да прекъсне за една година, докато детето поотрасне, да тръгне на ясла. Започна надомна работа. Детето спеше в единия ъгъл на стаята, тя плетеше на машината на майка си. Майка й почина в деня, преди Илка да навърши четири месеца. От мечтата за диплома остана студентската книжка с четирите семестъра добър успех. Христо го пращаха често в командировки – бил ценен кадър. А Снежа трябваше да се справя сама. Съвсем сама.

– Готово, мамо, не беше страшно.

– Елате след три дни за резултата.

Снежа потърка очи и не много смело запита:

– Доктор Смилов, кажете какво може да е, притесняваме се, нали разбирате.

Лекарят разпери ръце.

– Какво може да е... Знаете, диабетът дава усложнения, това е по-лошо от самия него. Но момичето е младо, ще се оправи.

По-лошо от самия него... Какво ги чака още?

– Мамо, ето тук има тоалетна. Искам вече в крака, ръцете ме болят.

– Добре, Иле-пиле.

Инжекцията отнема три секунди. Първата – изваждане на спринцовката. Втората – изтегляне на инсулина. Третата – дупчица, внимателен натиск върху буталото и край. “Майка ми е само за книгата на Гинес – рекордьорка инжектьорка”, хвалеше я Илка пред приятелките. Да, освен това и рекордьорка по плетене на детски пуловерчета. Има нещо общо с невзетата диплома за детска учителка.

– Напоследък все си вегетарианка, мамо.

– Майка ти е една шепа човек, как да се бие за мръвки!

Отметна с две ръце падналия над очите бретон. “Същинска Мария Магдалена си”, ахкаше Цанка, близка на счетоводителя на кооперацията възложител. Наред с пуловерите си беше уредила да шие гоблени, и то почти само религиозни, които “ах, как ми пълнят сърцето”. И не само него... Блазе ти, не знаеш какво е това очила...

Прихна вътрешно, като си представи любезно кокорещите се здравата гримирани очи. Почти моментално ъглите на устата й се отпуснаха. Цанка вегетарианка – никога.

“Вегетарианка” означаваше обемиста поръчка за евтини дрешки. Също като постните яденета – готвиш го цял ден, а го изядеш за нищо време или го продадеш за нищо пари. Снежа плетеше и на ръка, но не я биваше да плете интриги и схеми за докопване до “мръвките” – добре платеното дамско ръчно плетиво за износ. Гледаше да има време за Илка. Отдавна се беше примирила със “зеленчука”. Толкова и толкова бройки от модел, да речем, сто и две – заредиш машината с убити прежди, тук-там сигнално червено за фасон и навивай, навивай норма, да се насища пазарът. Все някой ще облече рожбата си с номер сто и две и детенцето начаса ще го изцапа с капнал от устичката му шоколад. Истински. Не със сорбит.

* * *

Нещо се белее в кутията. Улучи ключалката от втория опит. От Христо е, дано да пише, че вече е в отпуска!

Нямал е време да потърси от онези, хубавите марки, които слагаше на всяко писмо. Дано да е на хубаво тази промяна! А “С”-то си е все същото, единствената красива буква в невъзможния му почерк. “Снежа Стоименова” – малките букви в името й се настъпват една друга, сблъскват се накуп от срам заради неугледния си вид, но двете главни “С”-та ги теглят като шлепове напред.

Пак се отлага. Докога? Как може две години и половина без отпуска? Той ли е най-незаменимият?

– Татко няма да си дойде. Така ли пише?

– Така. Ти хапна ли?

– Нищо не мога да преглътна.

– Ще ти опека филийки.

Филийките бодяха пръстите й с огнени иглички, но тя бързаше да ги намаже с масло, докато са още горещи. Илка познаваше, ако ги е намазала макар и секунда по-късно, и се цупеше. Вечното мъчение преди класно и контролно – нито хапка не влиза в устата, само печените филийки спасяват положението. Пръстите й бяха доста загрубели, но паренето усещаше винаги. И винаги си поемаше дъх със съскане, за да не изфучи: “Стига си ме мъчила да ти мажа живи въглени с масълце, не си малка, намажи си ги сама, осми клас стана вече...”

И Христо пак не си идва. Способен бил, без него какво щели да правят. А какво правеше тя? “Незаменими няма!”, идеше й да кресне на невидимите му началници. Кой го заменя тук, у дома, при нея и детето? Обърнала съм се на момиче за всичко... на бабичка за всичко, очила осем диоптъра, бръчки около очите и устата, вечно тичаща и преуморена, вечно учеща с детето – то да не се уморява, вечно недоспала и недоволна...

– Мамо, чудесна си!     .

Целувка с леко мазни устни.

– Отивам на дуел с математичката. А ти хвърляй ръкавица на зеленчука. Чао, мами.

* * *

Снежа тръшна пълните торби върху кухненската маса и излезе на балкона. Днес си спести катеренето, асансьорът работеше.

Облегна се на парапета и пак извади заключението. “Диабетна ретинопатия с аневризми”. Мъртви петна в ретината. Латински думи затанцуваха на тревата около блока. В очите е ударил проклетникът. Ретината може да се отлепи... Не, как така Илка да ослепее!

Пред погледа й плувнаха бели петна. И ако това стане – за какво е живяла досега? Заради какво не взе диплома? Заради това ли преживяваше от ден за ден с “вегетариански” поръчки, заради това ли живееше нито с жените жена, нито с момите мома и все чакаше началници или сам господ да пуснат Христо в отпуска – поне една вечер да заспи спокойно и да сънува нещо радостно... Ако Илка ослепее, нервите й няма да издържат.

Отмести очи към тополите и покрива на училището. Някога нейно, сега – на Илка. Дъщеря й сега води дуел в джунглите на математиката, сили се да се пребори с наследничката на някогашната нейна мъчителка.

Ръждясалото желязо на парапета пареше пръстите й. С усилие насочи поглед към космически далечната трева под балконите. Шестнадесет пъти по два и седемдесет...

Парапетът ми е до кръста. Очилата ще ме изпреварят.

Тънки шишове се забиха в двете й слепоочия. Изпъна лакти и отметна рязко глава.

Вгледа се в тревата под балконите през долната част на бифокалните стъкла.

Ако изляза от къщи през балкона, ще можеш ли да се бориш самичка, Иле-пиле? Кой ще маже с масълце твоите живи въглени? Кой ще ти спестява всякаква умора? Кой ще те изтръгва всеки ден от захарната клопка? Кой ще те ражда отново всеки ден?