България казва се мойта страна

България казва се мойта страна!

Какво си за мене Българийо?
Родителка, майка една?
Или немила приятелка, от която избягах сама?
Обичам полетата житни.
Тревата, тъй росна след дъжд.
И въздухът парещо силен, изпълващ до края моята гръд.
Обичам шума на дърветата,
високо в Балкана де шепот даже ехти.
Там дето и песента на връбчетата,
за буйни потоци рими реди.
За Странджа и Пирин,
за Дунав и Черно Море.
За Видини кули,
за чистото, българско, наше небе.
За розов цвят, дет с аромат те омайва.
За извори чисти, пълни с жива вода.
Приятели стари, майка, баща.
Загърбихме всичко, защо стана така?
Къде са ни Ботев и Левски?
Къде е байрякът, гордо развян пред света?
Но, сякаш забравихме силата българска,
улисани всеки сам в свойта грижа една.
И лека полека живота притисна ни някак. Покорно сведохме свойта глава.
Събудете се, Българи, ние сме силата!
Нека си върнем родината, майката наша една,
защото завинаги Българка аз ще остана.
България казва се мойта страна!