Бургаският залив – кръстопът на народите

“От разкриването на миналото читателят ще може да види потуленото в нашата съвременност.”
Костас Варналис [1]

Разнолика е историческата съдба на Бургас и това не е случайно. Бургас е град на кръстопът по суша и вода от Изтока и Запада. Кръстопът е бил и неговият залив. Оттук в различни времена и размирни години са преминали племена и народи: пълководци, царе и императори, пътешественици и мореплаватели, дипломати, пирати и разбойници, търговци, учени, художници, поети и писатели, бунтовници и революционери. И ако не всички, то някои от тях са оставили (макар и оскъдни) веществени доказателства (останки) на градове, крепости, мостове, църкви, тържища, карти, книги, документи, снимки и картини, статуи, гробници, надписи и други, които метежният ход на отшумелите столетия не са успели да заличат.

И така. Ще се опитаме в популярен стил да поднесем на широкия кръг читатели някои интересни сведения (писмени и картографски), свързани с почти петвековното съществуване на Бургас като селище с традиционен бит и култура. Ще се опитаме да обясним и неговите наименования през вековете, тъй като тези неща досега не са били издирвани и тълкувани в топонимичен аспект.

Определено бихме подчертали, че много автори от миналото и други от нашето време имат значителен принос с изследванията си за древното, антично и средновековно минало на Бургас, като проф. Божидар Димитров, който е положил много труд да събере и издаде изключително ценните морски карти.[2] И още като съавтор на книгата “Българските средновековни градове и крепости”.[3] А също публикациите в периодичния печат, в алманах “Море” и други. Приноси имат и покойният професор Михаил Лазаров, проф. Иван Карайотов, археологът Петър Балабанов, Атанас Орачев, османистката Цвета Райчевска, н.с. Цоня Дражева и други, които имат определено отношение към миналото на нашия град.

Безспорно е, че в Бургаския залив и околностите му са живели древни племена и народи: траки, гърци, славяни, римляни, прабългари и други, но след подробните проучвания на европейските и антични средновековни карти, в мен възникна проблематичният въпрос: Бургас древен или средновековен град е? Моето убеждение е, че Бургас не е древен град. Той е рожба на средновековието. Той е средновековен град.

Знае се, че много автори са писали за миналото на Бургас, но нито един не е уточнил приблизителния период на неговото възникване на малко пристанищно селище-градче и по-късно град. Едни го търсят в древността. Други в началото на І-ІІ век сл. Хр. Трети в едно предание от ХVІІ век. Изследвания, обяснения, понякога в познати клишета и в крайна сметка Бургас няма написана поне една кратка популярна история. Разбира се могат да се добавят още много неща, но ще спрем дотук, защото нашата задача е насочена към въпроса за възникването на Бургас като селище и маркирането му в европейските средновековни карти. И веднага трябва да се каже, че разчитането на този материал е дълга и трудна работа. Не са достатъчни исторически познания, а и езиковедски, географски и особено топонимични, които са изключително важни при точното етимологично тълкуване на термините в историческите текстове. И не ще се опитвам да събера “от девет реки вода”, за да определя според средновековните карти, кога и къде е възникнал предшественикът на днешния Бургас. Той ясно и точно е документиран от италианския картограф (за първи път) Джакомо Касталди в неговата карта “Тракия, България, Влахия и Сърбия” в 1584 г. Селището Поро (Poro) е нанесено на северния бряг върху терена на днешното пристанище в близост до крепостта Пиргос, която се е намирала над днешния Транспортен здравен център на бул. “Иван Вазов” 29.

Приемаме годината 1584 като първо известие, защото в предходната 1502 (половин век по-рано), според някои османски документи, преведени от османистката Цвета Райчевска за Бургаския залив, определено се говори не за селището Поро, а за землището на Пиргос и категорично се подчертава: “Следователно – пише тя – землището на Пиргоса (с крепостните кули) не е било заселено до 1502 година”.[4] В такъв случай не може да се търси някакъв град под името Пиргос (Кулата), споменат в поемата на византийския поет Мануил Фил от ХІІІ век, както произволно допускат това някои автори. Или пък селище, което да се приема за предшественик на Бургас през І-ІІ век сл. Хр. Защото, ако предшественикът Поро съществуваше през тези векове, то поне щеше да бъде забелязан от картографите, които са подготвили Певтингеровата пътна римска карта от ІІ-ІІІ век сл. Хр. А това селище там изобщо го няма. И се питаме: как е възможно в Певтингеровата пътна римска карта да бъде нанесена пътната станция Подизо при “Сладките кладенци”, а да бъде пропуснато съвсем близкото до нея селище, ако то е съществувало тогава?

И още един пример. В анонимна гръцка карта от 1553 г. се посочва, че от Анхиало (Поморие) до Поро (Poro) разстоянието е дванадесет мили на юг, като се отбелязва, че пороса е река. Очевидно е, че тук става дума за пролива, а не за селището Поро. И естествено е да бъде оприличаван на река, понеже, оттичайки се водата към морето, прилича на “речен бързей” – река. Тази особеност на “Поро-пролива” е констатирана след два века, в 1784 г., от френския пътешественик Жан Батист Льовалие. Той между другото съобщава и за пристанище на нос Форос и пише: “От реката на Форос (което пак се отнася за пролива Поро) до Сизеболи (Созопол) планините завършват със стръмни скали”. Явно тук отново пътеписецът през 80-те години на ХVІІІ ек оприличава Пороса (пролива) на река. Този факт ни подсказва различието на тези два географски обекта. Така че, авторите, които ги разглеждат, трябва да се съобразяват с това морфологично различие, за да не грешат с реалната същност и значение в залива.

Римляните в Бургаския залив през І-ІІІ век след Христа

Присъствието на римляните в Бургаския залив през І-ІІІ век сл. Хр., най-общо се свързва с управлението на няколко римски императори. Един от тях е Веспасиан Флавий (69-79), който за нуждите на ветераните от Осмия римски легион основал град Девелт, където днес се намира село Дебелт. След смъртта на император Траян (117 г. сл. Хр.), било обявено, че император Адриан, който починал през 138 г., е бил осиновен от Траян. Тогава легионите от Източната армия провъзгласили Адриан за император. Но Адриан решил за свой приемник да направи най-знатния си сенатор от Галия Тит Елий Антонин и след смъртта на Адриан Тит Елий Антонин бил провъзгласен за император с името Антонин Пий (138-161).

За него в Бургаския музей се съхранява плочка, открита в село Пънчево, Средецко, с латински надпис от ІІ век сл. Хр., че при управлението на Антонин Пий били изградени малки крепости (бурги) и президии (burgos et praesidium), т.е. предпоставни съоръжения за защита на границата на провинция Тракия и град Девелт. Грижи за укрепленията в Бургаския залив са проявили императорите Гай Юлий Комод Орфетиян (180-192), Максимин Тракиеца (235-238), а също и обкръжението на Гордиан ІІІ (238-244) и Филип Арабина (244-249).[5] При тях настъпила тотална политическа и икономическа криза. По пътищата се появили скитащи разбойнически шайки и, за да бъдат обуздани престъпниците, на нос Форос бил построен затвор за тежки престъпления Стравико (Stravicho).

Деултум

През 812 г. след ожесточена обсада Хан Крум (802-84 г.) превзел крепостта Дебелт, изселил местните жители, начело с епископа им Григорий на север от река Дунав и заселил на тяхно място прабългари. Градът е станал важен граничен пункт между България и Византия. От тук започва дългото над 160 км гранично съоръжение Еркисия, защитавало вътрешните области на Българската държава.

Край Дебелт след 816 г. е разположена митница, в която близо 200 години императорите на Византия са плащали ежегодния данък на българските владетели.

Тук княз Борис-Михаил (852-889 г.) е посрещнал делегацията от Константинопол през 865 г, дошла да покръсти българите. Той е приел от личния пратеник на кръстника си император Михаил ІІІ – Теоктист (министър на финансите/ лоотет на Геника/ на Византия) новата вяра.

До преди шестстотин години районът на с. Дебелт е бил пристанище в най-западната част на Бургаския залив, достигащ до 18 км в сушата, от съвременния залив. Най-старото запазено име на селището е Девелт – датира от преди две хиляди и четиристотин години и означава по езика на древните траки “място между две блата”. В средата на първото хилядолетие преди Христа тук се е формирал мощен стопански център.

В района са били развити селското стопанство, риболова, металургията, занаятите и търговията. По тези места през 339 г. пр. Хр. Филип І Македонски е водил преговори със скитския цар и се е оженил за гетската принцеса, както съобщават неговите биографи

По времето на император Тит Флавий Веспасиан, през 70-те години на І век сл. Хр., на мястото на тракийското селище е била основана колония на ветерани от VІІІ Аспарухов легион на римската армия. Тя е именувана Colonia Flavia Pacis deu Hensium, позната от историческите извори като Деултум.

През следващите три века, градът се е разраснал и се е утвърдил като един от най-богатите в провинция Тракия, станал е център на обширна територия, сякъл е над сто и петдесет емисии собствени бронзови монети. По времето на император Марк Аврелий е бил защитен с големи крепостни стени, градоустройството на града е по Хиподамовата система (правоъгълна улична мрежа, ориентирана по посоките на света, с много добро водоснабдяване и канализация§. Градът е бил посещаван от известни римски императори като Септимий Север (193-211 г.) и Диоклетиан (284-305 г.). Тук през ІІ век прониква християнството и е основана една от първите епископии по нашите земи.

През ІV-VІІ век Деултум е третият по големина град в провинция Хемимонт с епископ, подчинен на митрополита на Адрианопол.

--------------------

Главните крепости, пътни станции и селища в Бургаския залив през І-ІІІ век след Христа са:
1. Анхиалската крепост Палеокастро
2. Втората стражева крепост Пирсо
3. Отбранителната стратегическа крепост Пиргос
4. Пътната римска станция Подизо
5. Стражевата крепост (бург) на пролива Поро
6. Затворът Стравико на нос Форос
7. Крепостта Скафида

--------------------

1. Анхиалската крепост Палеокастро

Името й на старогръцки означава “стара, древна крепост”. Била е построена на важно кръстопътно място. В Певтингеровата пътна римска карта от ІІ-ІІІ век сл. Хр. е нанесена с фигурално изражение. Кръстопътният възел е очертан в различни посоки. По крайбрежието на юг – Анхиало-Аполония-Уердизо (Урдовиза), Анхиало-Месембрия-Подизо-Поро (пролива при Пода)-Странджа планина-Малко Търново, и през станцията на птицата Скорец – Ут Сургас (Ut Surgas), открита от братята Шкорпил, за Перинт на Мраморно море. И отклонение на пътя – Анхиало-римското селище Аква Калиде-днешните Бургаски минерални бани – за римското селище Кабиле при Ямбол, в което Филип, синът на Аминт, заселил в него най-големите престъпници.

В края на ХІХ век първи братята Карел и Владимир Шкорпилови са проучили анхиалската крепост и са съставили оригинална скица.

Останките от крепостта се намират в северозападния край на град Поморие, близо до манастира Свети Георги, на пътя за Слънчев бряг.

За възникването на Анхиало като селище, според покойния професор Михаил Лазаров, въпросът си остава все още нерешен. Най-ранно съобщение за античния Анхиало научаваме от най-големия гръцки географ Страбон (64-около 20 г. пр. Хр.). Той пише, че след Месембрия (Несебър) “иде Анхиало, градец на аполонийците, и самата Аполония (Созопол)”.[6]

Анхиало в римската епоха е един от най-големите в Тракия центрове на плодородната черноземна област в Бургаската низина. Разрушаван от хуни и авари, градът е бил възстановяван за последен път в 797 г. от императрица Ирина и отново е заемал мястото си на важно икономическо и църковно средище (епископия) всред околните земи. Градът в 708 г. е вече в българската държава, но през 756 г. е бил отвоюван от Константин Копроним. Трайно включен в българските предели през есента на 812 г., в него са били заселени прабългарски колонисти и градът е получил ново име Тутхон, употребявано до края на ХІV век.[7]

Основоположник на българската археология, член на БАН от 1918 г., член на Масариковата агадемия в Прага, Шкорпил прави няколко обиколки в Странджа и Бургаския регион. Погребан е в първата българска столица Плиска.

2. Втората стражева крепост Пирсо (Pirso)

Втората стражева крепост Pirso, която откриваме в Бургаския залив в цветно изражение, наименованията са изписани на славянски и латински шрифт във Военна анонимна карта на България и пътищата към Цариград от 1771 г. Картата е изработена по време на Руско-турската война 1768-1774 г., съставена от преки наблюдения. Построена е със стратегическа цел на високия бряг в Морската градина, в отсечката между Морското казино и паметника на поета Христо Фотев. Задачата й е била да съблюдава навлизащите в Бургаския залив лодки и кораби, идещи от Анхиало и по най-бързия начин да съобщят по вода и суша на стражевата кула при Пода (Пороса) и военния лагер на нос Форос, на митническите надзиратели от пристанището на Фороса. На картата са нанесени четири пътя, свързващи Северозападна, Северна и Североизточна България с Одрин и оттам с Царигрод. Най-източният от тях минава през средата на Странджа. За съжаление, някои автори изказват мнение, че между Анхиало и Бургас е имало крепост, но не се знаело къде се е намирала. Тя си е там, където си е била винаги през Средновековието и картографите са я изписали, но историците не им обръщат никакво внимание.

3. Отбранителната стратегическа крепост Пиргос (Pirgos) в залива

Внушителната крепост Пиргос (Pirgos), европейският средновековен символ на Бургас, е запазила памет в съзнанието на всеки бургазлия и до днес. Била е изградена в римски стил от император Веспасиан Флавий (69-79 г. сл. Хр.) на високия бряг над Централна гара, на бул. “Иван Вазов” №27, по подобие гробницата на Авл Метелий в Рим, в памет на знаменития римски оратор. Коронната й част е увенчана с кръгообразно назъбена стена, характерна за римското изкуство по това време. Тя е една от първите крепости в Бургаския залив в І в. сл. Хр., запазила се до края на ХІV век, опоетизирана от византийския поет Мануил Фил (1275-1345). Около нея, в посока пристанището, след 1502 г. е възникнало малкото пристанищно селище Поро (Poro), предшественикът на днешния Бургас.

В подкрепа на нашето становище професор Божидар Димитров пише: “В морските карти в дъното на Бургаския залив почти винаги се означава пристанищно селище Поро... Считаме, че на територията на днешното бургаско пристанище (по-точно на малкия полуостров между въглищния и рибарския кей) трябва да се постави местонахождението на споменаваното в картите средновековно пристанище, а не, както предполага Коледаров, при нос Форос – последният е разположен на юг от Скафида, Поро винаги се нанася на север от нея”.[8]

Освен това много автори, които се ровят в миналото на Бугаския залив, не си правят труд да вникнат в етимологическия анализ на наименованията в залива. Не искат да разберат, че в поемата на Мануил Фил от ХІV век, в оригиналния текст на старогръцки, употребеното име “Кулата” не означава град Пиргос, т.е. град Бургас, а самата крепост Пиргос и стратегът Михаил Глава Тарханиот, като я възстановява от разрушенията, й придава кръгъл вид. И поетът пише: “Стратегът наистина побеждава и природата като почти е одухотворил каменните зидове. Изкусно придава кръгъл вид на кулата (в смисъл на самата крепост, а не на град Пиргос-Бургас, б.а.). Той превзел и крепостта Русокастро, като я уголемил и укрепил.”[9]

4. Пътната римска станция Подизо (Podizo)

Намирала се е на римския път Анхиало-Созопол. По-конкретно до кланедците за “Сладка вода” в двора на днешната текстилна фабрика “Яна” на ул. “Индустриална” 90. През май 2009 г. направих специално проучване и документирах нейния съвременен изглед във фотоапарата. Тук в древността е имало тържище, а през Средновековието и сгради за контрол и нощуване и обменна търговия. Тя е била кръстопътно място (вж. приложената приблизителна въстановка, как е изглеждала някога тя, снимките и нейното маркиране в картите, фиксирани със стрелки.

5. Малка стражева крепост (бург-burg) в дъното на Бургаския залив при железния мост на пролива Поро (Poro) - Пода

Наименованието произхожда от старогръцки – Порос дословно означава “проход, брод”. До днес от основата на крепостта са се запазили порутени останки. Посетих я на два пъти през май 2009 г. Беше потънала в дълбоки треви и трънаци, оплетени с къпини. Почистих ги, за да ги запечатам във фотоапарата. По моя преценка тя бе забравена от “Бога и царя”, от историци и археолози в продължение на тридесет и повече години. Изключение прави само ст.н.с. Божидар Димитров, който през 70-80-те години на ХХ век е посещавал руините на крепостта, за да участва със свои изследвания в сборника “Българските средновековни градове и крепости”.[10] И още, бихме добавили, че Божидар Димитров (който днес е министър, отговарящ за българите в чужбина) има и друга голяма заслуга за Средновековна България в европейските морски карти, които той единствен успя да донесе от архива на Ватикана. Те са поместени в книгата му “България в средновековната морска картография ХІV-ХVІІ век”. Така че автори, които не са участвали в полемиката преди 18 години за историческите обекти в Бургаския залив, сега трудно ще влязат в някои точни подробности за същността и значението им.

Допускаме, че крепостта с наблюдателната кула (бург) е построена през І-ІІ век сл. Хр. от римските императори Веспасиан Флавий и Гай Юлий Комод Орфитиян.

Ето какво са ни оставили братя Шкорпилови за крепостта, когато са дошли тук: “Старият път от Подизо е преминавал към Мандренското езеро в две отклонения. Единият клон се отбивал за Дебелт, а другият, откъм Пороса, е преминавал през широкото устие на Мандренското езеро. Тук се е намирала една мостена подпора, по която се преминавало от единия към другия бряг на стеснения пролив. Тя има вид на правоъгълник, построен от запад на изток”.[11] И точно този правоъгълен дървен сал хората в общуването си наричали “Пода”. Името се е запазило и до наше време.

За “Пода” в една своя публикация известният бургаски историк и краевед Горо Горов пише: “Не е безинтересно да се знае какво е представлявал “Пода”. Това е бил сал, изкован от дебели дъбови талпи, с дължина 7-8 метра и ширина, колкото да се поберат една до друга две волски коли. Отстрани свободно място за преминаване на пешеходци. Успоредно на плота били прокарани две дебели въжета (паламари), с които бил завързан за брега. Подът бил даван от бургаската община под наем за по една година, а след Освобождението от турско робство, за около 4-5000 лева годишно. Преминаващите пеша са плащали такса 5 стотинки, конникът 10 стотинки. За превозване на добитък – 5 стотинки на глава, а за волска кола с товар – 40 стотинки”.

6. Затворът Стравико (Stravicho) на нос Форос в Бургаския залив – реалности и заблуди

Историческият обект в Бургаския залив на нос Форос, на който никой не е обръщал внимание досега в средновековните европейски карти, е затворът за тежки престъпления Стравико (Stravicho). Етимологическият анализ показва, че наименованието е немцизиран латински топоним-име. И съобразно лексикалните езикови закони, от основата на немската дума Straf се е оформило словосъчетанието Straf(an)Stalt, което в дословен превод на български език означава “наказателно заведение, затвор”.

Затворът на нос Форос и пристанището Кафа (Kaffa) към него, с казармените сгради, митницата и стражевата крепостна кула (бург), са представлявали военизирано селище със специален статус на съоръжения и управление, ръководено от президия, т.е. специализиран ръководен орган, на който се подчинявали всички останали подразделения.

Втори затвор със същото наименование – Стравико, откриваме и на брега на река Ергинос (днес р. Ергене) в Източна турска Тракия, построен в средата на ІІІ век сл. Хр., за нуждите на провинция Тракия. Те ясно и точно са нанесени в приложените тук две европейски средновековни карти.

Докога е съществувал затворът на нос Форос не е известно. Предполага се, че е разрушен в края на ХІV век, при завладяването от турците на черноморските градове и крепости. На пристанището на Фороса Кафа (Kaffa) е продължавало да бъде използвано за износ на стоки и в по-късните векове докъм средата на 1750 г., а на мястото, където някога е бил затворът, през ХІХ век местните владетели са построили чифлици. Ето и един от тях на нос Форос.

Във връзка с някакъв проект за изграждане на туристически комплекс на нос Форос в землището на квартал Крайморие, екип от Бургаския музей, през декември 2008 г. прави разкопки до видимо очертани останки от каменни зидове на неизвестна за тях крепост. Освен това те откриват и бронзова монета от времето на римския император Гордиан ІІІ (238-244 г.) и около триста килограмов каменен блок със захабен латински надпис, който пренасят в града на ул. “Богориди”, пред сградата на музея, с цел да бъде разчетен, но те не успяха да го разчетат. В началото на януари 2009 г. екипът проведе пресконференция пред бургаските медии, за да оповестят “голямото” си откритие, което било свързано с древното минало на Бургас. И ето, във в. “Черноморски фар”, бр.5 от 9 януари 2009 г., на стр. 1 и 2 четем: “Бургаските археолози откриха останки от древна крепост Порос – предшественикът на Бургас. Ката по безспорен начин се доказва, че днешният модерен град има древна история... Археолозите пренаписаха историята на Бургас.”

И още: “За древната крепост и пристанище се знае от по-общи локации в европейските морски карти от ХІІІ-ХVІІ век, където те са съществували под името Поро (проток) или Порос, което означава крепост, пазеща оттока на Мандренското езеро (скеф)”

За съжаление, цитираните по-горе текстове от екипа на Бургаския музей са произволни и нямат нищо общо с историческите реалности на нос Форос. Те са исторически недостоверни и въвеждат бургаските граждани в мистификация и заблуда.

Защо? Защото, доколкото е известно от изследванията на сериозните научни трудове на академик Велизар Велков “Градът на Тракия и Дакия през късната античност (ІV в.пр.Хр.-VІ в.сл.Хр.)”, в нея са изписани на старогръцки всички градове и крепости в антична Тракия и конкретно по крайбрежието на Бургаския залив, но такава “древна крепост Порос” на нос Форос няма!

Няма я и в изданието на академик Васил Гюзелев “Средновековна България в светлината на нови извори”,[12] където Гюзелев е отделил специално внимание на пристанищата по южното и северозападно крайбрежие на Черно море в Бургаския залив, свързан с износа на жито през ХІІІ и ХІV век за Западна Европа, добивано в Добруджа, Северна България, Тракия и Македония, изнасяно през пристанищата на Поморие, Несебър, Созопол и пристанището Кафа (grano di Kaffa) на нос Форос.

И всичко това подробно е описал в своя “Наръчник по търговия” (1340 г.) флорентинецът Франческо Пегелоти, който е пребивавал известно време в Цариград като посредник на флорентинското търговско сдружение Варди. Пегелоти отбелязва, че житото от Анхиало се продава на една и съща цена с това на пристанището Кафа на нос Форос, прилежащо към затвора Стравико.[13] И тук не се споменава никаква крепост “Порос” или “Бургос”.

Такава крепост няма и в атласа на проф. Божидар Димитров.[14] Атласът започва с карта на Черно море от 1318 г. на Петрос Висконте и завършва с Анонимна карта на Средиземноморския басейн от ХVІІ век. Няма я и в колекцията на д-р Симеон Симов.[15] Нито в “Българските средновековни градове и крепости по Дунав и Черно море”,[16] изследвания от ерудирани историци и археолози с автори Ал. Кузев, В. Гюзелев, Д. Овчаров и Б. Димитров, който специално е проучил черноморските градове и крепости Вича (между Обзор и Емона), Пиргос и Поро-Порос, Азине (при Приморско и Кастрилион, в близост до Синеморец и Ахтопол)... И най-подир, въпросната “древна крепост Порос” на нос Форос е просто измислена. Защото, ако тя е съществувала през древността на Бургаския залив, щеше да я има нанесена в античната Девета карта на Тракия от ІІ век на Клавдий Птоломей (83-163). Или в Певтинегровата пътна римска карта от ІІ-ІІІ век сл. Хр. И още в Карта на антична Тракия от Абрахам Ортелиус (1527-1598), съставена в 1585 г. И най-подир, не я откриваме и в приложения тук Италиански портолан от ХІV век...

А колкото се отнася до откритите от екипа на музея правоъгълни останки по високата част на полуострова, от V-ХІІІ век, които местните жители на Крайморие наричали Църквата, там наистина е имало малък манастир, посветен на Св. Георги, който бил дарен от член на византийското императорско семейство на Созополския манастир “Свети Кирик и Юлита”.[17]

7. Крепостта Скафида (Scaffida)

В европейските средновековни карти, между Созопол и пролива (Поро-Poro) на Мандренското езеро със залива на морето, картографите нанасят от началото на ХІV до края на ХVІ век крепостта Скафида (Scaffida). Наименованието е старогръцки топоним Scafos, който в дословен превод означава корито, лодка, а в по-широк смисъл и пристанище за лодки и малки кораби.

Чешките археолози братя Шкорпилови първи в края на ХІХ век посещават полуостров Кале-бурун, търсейки останки от крепостта Скафида (за сведение – те наричат и река Факийска със същото име – реката на Скафида). Те допускат, че над реката е имало сводест мост и отбелязват: “Мостът види се да произхожда от старите векове, когато в близката околност е съществувал и градът Скафида с добро и сигурно пристанище – Ville de Scaffida... Близо до устието на река Скафида се намира старо градище Кале-бурун. Градището е разположено на един полуостров, който се свързва с Мандренското езеро и има вид на един четириъгълник и е било снабдено с кули”.[18]

По-късно, в края на ХХ век, ст.н.с. Божидар Димитров приема безрезервно наблюденията на Шкорпилови и приема, че: “на южния бряг на Мандренското езеро до село Скеф (наследник на селището към крепостта Скафида, дн. с. Димчево), на около 4 км от сливането му чрез широк 20 м канал в морето, върху невисок полуостров, наричан Кале-бурун, се намират останките на крепост, изградена от ломен камък и бял хоросан. Стената е била широка около 2,40 м и е заграждала площ с форма на четириъгълник със страни 80 и 60 м. Братя Шкорпилови са забелязали по ъглите следи от четириъгълни кули и землен ров на шийката на полуострова пред крепостната стена. За съжаление след изграждането на язовирната стена недалеч от канала (оттока) на езерото, неговото ниво се повдигна няколко метра и Кале-бурун днес е полупотопено под езерните води и сигурни наблюдения днес е невъзможно да се извършат”.[19]

Около въпросния мост на река Скафида през 1304 г. между войските на българския цар Тодор Светослав (1300-1321) и византийския император Андрони ІІ Палеолог, с участието на вече стария пълководец Михаил Глава Тарханиот, се водила ожесточена битка, която завършила с победа на българите. Българите ги надхитрили. Те подкопали основите на моста на р. Скафида и когато византийците минавали по него, мостът се срутил. Българите ги атакували и разбили. Това е било последното сражение между двете враждуващи държави.

Последно сведение за Скафида научаваме от Савойската хроника (1417-1420), в която е описан похода на граф Амадей VІ Савойски, който тръгва от Ахтопол към България през 1366-1367 г., с цел да завладее пристанищните градове и крепости по Западното Черноморие. И съставителят на хрониката Йохан Сервион пише: “Те се качиха на галерите (старинни военни кораби с весла, обслужвани от роби, престъпници и убийци) и тръгнаха към България... Отидоха пред Созопол, където влязоха със сила. Тръгвайки от Созопол, те влязоха в пристанището Скафида, където се намираха доста турски кораби, които след като се сражаваха, те превзеха и потопиха. И тъй като това пристанище беше хубаво и сигурно, графът прекара в него няколко дни докато със сила завладя пристанището и града на Скафида: от там графът и войниците му отидоха в крепостта Анхиало.”[20] Още веднъж по-нататък съчинителят пише: “...пленниците, заловени в Агатопол, Созопол, Скафида и Анхиало, накараха да му кажат, че са учудени от това, че той завземаше... земите на българския император, техния господар, който никога нищо лошо не му беше направил”. Това сведение показва, че Скафида е вече бил значителен град със силен гарнизон, който оказал яростна съпротива на кръстоносната войска.

Езерото Мандра през древността и средновековието е било плавателно. Това се подкрепя от изследванията през ХІV век на академик Васил Гюзелев, свързани с износа на българско жито чрез черноморските български пристанища за Източна и Западна Европа. Гюзелев пише: “... българската земя през цялото средновековие е била прочута със своето плодородие. В едно анонимно “Описание на Източна Европа” от 1308 г., се отбелязва, че България сама по себе си е голямо царство... земята му е много обширна, богата и хубава... напоява се от десет плавателни реки, обрасла е от живописни гори и дъбрави и е богата на жито, месо, риба, сребро и злато и много други стоки и най-вече восък и коприна. Турският историк от ХV век Нешри в своята книга “Историята на османския двор” е допълнил: “Говорят, че земята на сина на Александър Шишман се простира край реката Дунав и стига до Едирне (Одрин)”... И още: от данните на портоланите, старинните корабоплавателни морски карти от ХІІІ-ХVІІ век, съпоставени със сведенията за черноморска търговия, показва че през ХІV век са били посещавани от италианските и други чуждестранни търговци следните български пристанища, повечето от които били житни тържища: Ахтопол, Созопол, Скафида, Анхиало, Месемврия, Емона, Козяк (дн. Обзор), Стравико (Става дума за пристанището Кафа, прилежащо към затвора Стравико на нос Форос, и пристанището Поро, около което е възникнало по-късно селище със същото име Поро, предшественик на днешния Бургас, фиксирано в морските карти ХІV-ХVІ век, б.а.)”.[21]

------------------

Литература

[1] Варналис, К., Диктаторите, Пловдив, 1968, стр.5.

[2] Димитров, Б., България в средновековната морска картография ХІV-ХVІІ век, 1984.

[3] Кузев, А., В. Гюзелев, Български средновековни градове и крепости. Т.І. Градове и крепости по Дунав и Черно море, С., 1981.

[4] Вж. “Бургас днес”, бр.2005, 1992 г.

[5] Максимин и Филип един след друг, макар и за кратко време, били провъзгласявани за императори. Те били от други националности и сената в Рим гледал на тях с недоверие. Максимин бил от тракийско потекло и го възприемали като “варварин”. Те произхождали и от нисшите слоеве на обществото. Били неуки и неграмотни, но физически силни, груби и жестоки. До императорския пост стигали със заговори и убийства на предшествениците си, б.а.

[6] Вж. Лазаров, М., В. Гюзелев, Е. Грозданова, В. Тонев, История на Поморие, 2000 г., стр.13.

[7] Вж. Димитров, Б., България в средновековната морска картография ХІV-ХVІІ век, 1984 г., стр.18-19.

[8] Вж. Димитров, Б., България в средновековната морска картография ХІV-ХVІІ век, 1984 г., стр.18.

[9] Вж. в Лопарев, Хр., Византийски поэт Мануил Фил к истории Болгарии в ХІІІ-ХІV веке, СП, 1891.

[10] Кузев, А., В. Гюзелев, Българските средновековни градове и крепости. Т.І., С., 1981.

[11] Вж. Бр. Шкорпилови, Археологически изследвания, кн.ІV, 1891, стр.119-120.

[12] Гюзелев, В., Средновековна България в светлината на нови извори”, С., 1981, стр.195-203.

[13] Вж. Гюзелев, В., Средновековна България в светлината на нови извори”, С., 1981, стр.199.

[14] Димитров, Б., България в средновековната морска картография ХІV-ХVІІ век, 1984.

[15] Симов, С., Българските земи в книги, атласи, карти и гравюри и рисунки, С., 1986.

[16] Кузев, А., В. Гюзелев, Български средновековни градове и крепости. Т.І. Градове и крепости по Дунав и Черно море, С., 1981.

[17] Вж. Гагова, Кр., Тракия през българското средновековие, С., 2002, стр.280.

[18] Вж. Братя Шкорпилови, Черноморското крайбрежие, СбНУ, кн.ІV, 1891, стр.120.

[19] Кузев, А., В. Гюзелев (съставители), Български средновековни градове и крепости, С., 1981, стр.383-387, Б. Димитров, Скафида.

[20] Вж. Попов, Д., П. Колев, А. Орачев, Странджа – древност и съвремие, С., 1990, стр.46.

[21] Вж. Гюзелев, В., Средновековна България в светлината на нови извори, С., 1981, стр.195-203.

------------------
Из книгата “Пътуващият град”.