Човекът и природата – близки или далечни

Човекът и природата – близки или далечни
(есе по “Нежната спирала” от Йордан Радичков)

Отношението между човека и природата е проблем и на нашето време. Тази извечна зависимост е обсъждана винаги и е получавала различни интерпретации. Човекът е част от природата, а природата се отразява в човека. Дали са далечни, или близки – по това може да се спори, защото понякога човекът облагородява природата, а друг път той е заплаха за нея, като я замърсява и унищожава.

Големият български писател Йордан Радичков поставя като основна тази тема в своите произведения. Неговият разказвач е влюбен в природата, той усеща нейното дихание, нейната тайнствена сила, нейната загадъчност, но в същото време може и да се обърне с насилие към нея.

Разказът “Нежната спирала” внушава любовното отношение на героя към природата, но едновременно с това я осквернява, заплашва, погубва. Силата, която свързва човека и природата, е животът. Това е чудото, което протича с еднакъв порив и в човека, и в простреляната птица. Човекът става силен, когато долови пулса на природата и отрази нейната хармония. Естествено е отношението на близост, а не на враждебност между човека и природата.

Писателят Йордан Радичков пише като дълбок и проникновен познавач на природата с богатството на растителния и животински свят. Той има отношение към цветята, към шипковия храст, който оживява като емблематичен художествен образ. Плодовете на шипковия храст заиграват като живи очи. Това сравнение подсказва единението, което авторът чувства между човека и природата. Като възкръснал от лятото, запазил червените си плодове, вън от времето е шипковият храст, който един от героите оприличава на вампир.

Има нещо загадъчно, тайнствено, неясно, необяснимо и мистично в него. Той внушава идеята за магическата сила на природата. Храстът става обект на насилието на човека, защото коларят го перва с камшика през лицето. Режисьорът Методи Андонов поглежда на него с очите на творец. Той си го представя на сцената, облян от светлина, превърнат в метафора на живата дива природа. В този момент човекът и природата се сливат: “Нямаше да се изненадам, ако в тоя миг се бе засилил и скочил вътре в храста; трудно ми е да определя дали човекът изглеждаше по-див, или шипковият храст изглеждаше по-див. Навярно и двамата бяха еднакво диви…”

В съзнанието на разказвача преливат живи и неживи образи. Възкръсналият шипков храст събужда представа за нещо отминало, но незабравимо и важно. В близостта между човека и природата се раждат представи, въображаеми образи, но се възкресяват и други, които отдавна са изчезнали.

Много често човекът подхожда с насилие към природата и това прави връзката между тях далечна и враждебна. Интересно е, че страстно влюбеният в природата герой може да бъде страстен ловец, който вдига пушка срещу ятото диви гълъби. Като психолог и философ писателят пресъздава смъртта на една птица. Има нещо величествено в мига на прощаването с живота. Връзката между човека и природата в този момент е необикновено близка и далечна. Кръвта на умиращата птица очертава най-нежната спирала, която героят някога е виждал. Той е смутен от това невероятно послание, което птицата оставя на хората. Изгубвайки живота си, тя е очертала върху снега проклятие или завещание.

Неслучайно разказът носи това име – нежната спирала – знак на внезапния финал. И тук авторът подчертава, че съществата, които не могат да говорят, внушават по друг начин. По следата на нежната спирала започва да се движи мисълта на човека, преживял страданието на птицата. В този момент близостта между героя и природата е най-голяма, въпреки че той попада в ролята на насилника, а птицата е жертвата. Хората остават по средата между шипковия храст, с вторачени като вампир червени очи, и нежната спирала.

Големият художник налага своите идеи метафорично. Той внушава, че спиралата е метафора на живота, който е непрекъснат процес на развитие и усъвършенстване, че в нея е отразено цялото ни същество, тъй както в капка роса се отразява слънцето.

Отечеството е скъпо, така както е скъпа педята земя. Единичното дава усещане за цялото. Прекланяйки се пред шепата черна пръст, навеждайки се над чистата изворна вода, героят се прекланя пред всичко, що е родно, българско. Величавото спокойствие на природата изпълва душевността на героя и го приобщава завинаги в своите пазви.

Земя, измерена с човешка педя. Съкровена и близка. Тя поглъща човешката пот, като я прави осветена и чиста. Тя е прегърнала костите на деди и прадеди, което я прави истинска и своя.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.