Далеч от нуждите и вън от сърцата на хората

През 1965 година двамата ръководители на градската болница в Мездра – Главният лекар и тогавашният председател на профкомитета – сключиха договор с ТКЗС за обработка от колектива на болницата на 100 декара царевица – от засаждането до прибирането й – срещу определен доход. Това беше пряко силите на стотината здравни работници, които имат достатъчно професионални задължения. При това те трябваше да обработват и зеленчуковата градина на профорганизацията – 5 декара, да работят и на двете постройки, които се издигаха за нуждите на болницата, да гледат и 16 свине вместо предвидените 1-2 за оползотворяване на хранителните отпадъци от кухнята.

– Трудови инициативи има, ще има и занапред, независимо от това искат или не искат някои – парираше Главният лекар всяко недоволство и несъгласие на здравните работници с грубото си и безцеремонно изместване на специфичната работа с несвойствени задължения.

За всеки беше ясно – съгласно тогавашната политика на Партията и Правителството, доброволен труд трябва да се полага, но крайно неправилно е задължаването на колектива да обработва толкова земя. Според бригадирката на ТКЗС, с. Крета, и 40 декара са твърде много за нас. Но тя не могла да устои пред “упоритите” доктори, които настоявали първоначално за... 150 декара? С големи усилия тя ги склонила да отстъпят на 100.

Оправданията с партийната и правителствената политика – колективите на предприятия и учреждения да подпомагат ТКЗС през усиления летен сезон, бяха неоснователни, тъй като изрично беше казано да не се допуска да пострада пряката работа.

– Пряката работа не страда – искаше да ни убеди Главният лекар, но фактите показваха обратното на неговите твърдения.

Често, когато пристигах в кабинета на детската амбулатория, ме посрещаха със заповед от болницата, предадена по телефона, да замина веднага на копан. Оставях родителите с болните деца да чакат от 8 до 10 часа и половина – тогава идваше да ги обслужи единственият останал лекар в отделението, след като мине визитация.

– Какво правехме пък ние в терапевтичните кабинети?– разказваше д-р К. Пенчев. – Да оставим това, че ни беше трудно да работим без помощен персонал. Често трябваше да връщаме по 3 – 4 пъти хората, които са за рентген, защото рентгенологът, който бе и председател на профкомитета, за да дава личен пример на селско-стопанския ентусиазъм, отиваше на полето. А когато съвсем ни ставаше неудобно да връщаме хората – ние ги изпращахме във Враца.

Зъболекарите Хр. Найденов, Р. Андреев и Цв. Костова, когато им нареждаха, напускаха кабинетите си, за да отидат на полето. Техните пациенти не на шега ги увещаваха: “останете си, ние ще отидем да копаем вместо вас!”

Не по-добро бе обслужването на болните и в другите отделения. Р. Котларска казваше през сълзи: “болните от Вътрешно отделение искали да напишат изложение до Министерството с предложение да се закрива болницата през летния сезон, а колективът й да се предаде към ТКЗС.” Едва са ги разубедили да не се оплакват. Не е трудно да се разбере, че през това време нямаше, а не можеше и да има някаква форма за повишаване на квалификацията.

– Забравихме, че сме лекари – казваше в непринуден разговор завеждащият Терапевтично отделение. Настрана от погледа и вън от сърцата на ръководителите бяха и нуждите на служителите, когато се коригираха работни графици, когато се извършваше степенуване, организиране на техния отдих и други.

– Такава беше истината. Преумориха се хората от многото трудови задачи. Но се и обидиха. Обидиха се, че ги задължават прекомерно с несвойствена за тях работа. Затова те не искаха, а и никой не можеше да ги застави, да бъдат снизходителни в изказванията и оценките си за ръководството – административно и профсъюзно, които стояха далеч от нуждите и вън от сърцата на хората.

– Написах кореспонденция под горния надслов и се заех да й търся трибуна. Срещнах се с Анчо Анчев, който е редактор на местния вестник “Искърска комуна”.

– Ако не знаеш ще ти кажа: аз имам сериозни здравословни проблеми и ми се е случвало да “вкусам попарата” на медицинското обслужване през усиления полски сезон. Всичко е така, както си го описал – каза той. – Ето това е да се докосне авторът до актуален и значим проблем, а не да се заглавивка в дребнотемието. Въпросът е къде да предложиш за печат твоя материал.

– В местния вестник не може ли?

– Няма да излезе нищо.

– Защо?

– Всеки брой се заверява от ГК на БКП. Знаеш ли каква ще бъде съдбата на твоя материал? Че няма да го допуснат да види бял свят, няма. Най-много да извикат вашите ръководители и да ги поскастрят, а те – теб. И толкоз. А сигурно има и другаде из страната подобни увлечения. – Намекваш да го изпратя във в. “Здравен фронт”?

– Най добре ще бъде. Но трябва да имаш предвид следното: и там едва ли ще го публикуват, без да вземат мнението на ГК на БКП. Това не означава, че трябва сам да го предоставиш за параф, може да се случи това, което вече ти казах – да извикат вашите ръководители и пр.

– Тогава?

– Тогава Анчо Анчев вдигна рамене. Досетих се, че не иска да ми внушава какво да бъде моето поведение по-нататък. Помислих, усмихнах се и така се разделихме.

Изпратих кореспонденцията си във в-к “Здравен фронт”. Разсъждавах така: “ Те или ще изпратят материала за мнение от ГК на БКП, който ще се почувства повече задължен, отколкото ако аз направо му го представя, или от Редакцията ще изпратят кореспондент да провери “ на място” как стоят нещата”.

– Запечатах плика. Видя ми се дебеличък и за да не се загуби, го изпратих с обратна разписка. Дойде потвърждение, че е получен. Зачаках. На 19 юни “Здравен фронт” отпечата кореспонденцията. Здравните работници понесоха изданието и го запредаваха от ръка на ръка. Някои ме поздравиха за “смелостта”, като най-напред се оглеждаха да не бъдат забелязани от Главния лекар д-р Иван Гонков. А той? Отбягва да ме погледне. А срещне ли погледа ми – ще ме прониже.

– Ако му стиска нека даде опровержение! – давах си кураж пред приятелите, които се безпокояха за мен.

– Той няма да даде опровержение, защото изнесеното отговаря на истината. Ще ти измисли нещо друго – споделяха с мен патили.

Когато проведохме събрание по друг повод Главният лекар каза неадресирано:

– Ние всячески се стремим да помогнем на болницата, а някои се чудят как да пречат.

Престорих се, че не съм разбрал намека. На събранието присъстваше Мица Стефанова от ГК на БКП. В изказването си тя спомена, че и при тях се допускат грешки. Например Любомир Йотов, втори секретар на ГК на БКП е бил получил статията, изпратена за печат в “Здравен фронт” и потвърдил, че отговаря на истината.

– Това ли е истината – да се злепоставя една болница, града, Главния лекар? Кой има изгода от такава статия? Ясно кой – не се доизказа докрай партийната ръководителка. Навярно имаше предвид “враговете”, но не продължи мисълта си. Извини се пред Главния лекар, че ако тя е знаела нямало да се случи този гаф, т.е. ГК на БКП чрез втория си секретар да даде съгласието си за публикация на статията.

На това събрание повече никой нищо не спомена за статията. А и аз намерих за благоразумно да си замълча.

– Да знаеш, такива договори никой от болницата не ще посмее да прави – каза Христо Вълков.

– Надявам се да е така и то ще е моето удовлетворение. – Все пак ти много– много не се разхлабвай, бъди нащрек. Не те плаша, но не вярвам да ти се размине. Познавам Главния лекар по-добре и по-отдавна от теб, ще прави ще струва, но ще си отмъсти.

Христо Вълков излезе прав...