Дългосвет

Дългосвет

1.
Светът съвпада с мисълта ми
подобно череп разрушен.
Все пак летя – към край зелен
или към вододели тъмни.

Попътните аеродруми
премислени са отпреди.
Барманка чашите реди
като употребени думи.

Денят е нисък и приведен –
къщурка някаква на гном.
Аеродрум... Случаен дом,
с часовник само обзаведен.

Живея дълго, дълго светя
до звън, махало и стрелка.
Тиктака нечия ръка
до мен прощална и суетна.

Това е всичко. И застава
до сляпото око една
звезда, чиято светлина
минава и не отминава.

В пространството ме изненадва
единствен пулса на кръвта.
Светът съвпада с мисълта,
но с чувствата ми не съвпада.

2.
И все не идва самолета
на мрачния Ню Фаундленд.
В хотелчето десети ден
живея дълго, дълго светя.

Прозренията крият тайни –
и в плен на острова мъглив,
закичени с йероглиф,
скучаят сините китайци.

О, скука по китайски! Редом
с виеличния кръстопът
молитви свои си шептят
и всеки в другия е вгледан.

Те се завръщат отдалече
и в порива към роден край
вървят по времето в Китай
часовниците техни вече.

И ескимосът, който скита
покрай летището, за нас
е в относителния час
на равнината снеговита.

Аз казвам – той сега отива...
Те казват – връща се сега.
Почти космическа мъгла
вървящия човек обвива.

Аз виждам – в тундрата свирепа
той ескимоски град строи.
Те виждат – още призори
градът се срива в дим и пепел.

Аз чувствам ледове стопени,
гори, пренесени от юг,
но времето китайско тук
показва острови смразени.

Светът е правен като череп
и като череп е рушен.
Въздигам разума спасен
над хляба бял и хляба черен!

Над свят от себе си поробен
и от идея станал власт,
защото нямам друго, аз
въздигам моя час върховен!

3.
Все тези къщици, стаени
в предградия, все този двор,
отдето е погледнал бор
като човек с очи зелени.

Сърцето ми ехти, когато
в предградията на света
припламне бавно вечерта
и гасне слънце полегато.

Пак странникът съм, който скита
между пране и хляб, вървя
и от напираща трева
обувката ми е пробита.

Усещам чаша вино, пепел,
следа от сняг на дървен праг...
Вървят наметнати със мрак
мъжете от Фиат и Чепел.

Завръщат се от Югопластик,
от Нефтохим и от Кронщад.
Вървят по стихналия свят
работническите династии.

Със кепета и кипи, с г?рри
и б?ини... Дочувам, че
и вятърът като момче
с калпак от вестник си говори.

Живея дълго, дълго светя
и чакам в моя сън смолист
полепнал портокалов лист
по черна кривната барета.

Минават шапките със пяна
на вар, с нагар от колела.
Завръщат се отвред, ала
не сe завръщат от Еспанья.

Не се завръщат... И обзети
от облаците и сънят,
в окопи незарити спят
работническите барети.

Там вече не отекват думи
на обарутени уста.
Испански алени цветя
растат през дупки от куршуми.

И биволите както скитат
от Барселона до Мадрид,
с рога изравят нож превит
и на изтляла кръв налитат.

Барети... Мисля, ще постигна
представата за мъст и грях,
когато някоя от тях
на своята глава издигна!

4.
Видях, че този град се стели
над собствения си Помпей.
Дълбоко в него каменей
мелодия на менестрели,

театърче марионетно,
мастилница и пергамент...
Изчезва вчерашния ден
сантиментално, мимолетно.

Все пак в църковните недели
хармониум надава глас
и рови старец беловлас
из партитури пожълтели.

Тържествено отеква храма
над трепетния листопад
на свещите, но в този град
това е пасторал за двама.

За двама само – портиера
и изрусената жена,
която, вдигнала платна,
оправя черна жартиера.

О, музика! Вместо циклама
на Пепеляшка да дадеш!
Жабо, посипано със скреж,
хармониум – душа на храма...

Но мълчаливо вековете
натрупват миналото там.
И аз в мелодия и храм,
живея дълго, дълго светя.

5.
Не вярвах досега, че мога
за хляб да чувствам срам и гняв,
но тука, за да видя хляб,
ми трябва крачка по-широка.

И като в приказка славянска
вървя след хляба, а пред мен
извива път – и някой ден
ще стигна хляб и хлебна сянка...

Сега в хлебарници жените
говорят – хлябът беше тук.
Отминал е. Къде? На юг?
Не север? Ето ги трохите.

Отдавна ли? И паяжина
опъва своето небе
на мястото, където бе
отдавна хлябът. И отмина.

Жените привечер куршуми
редяха в мъжки патрондаш
и две трохи от хляба наш
отрониха се помежду ни...

И пак вървя след хляба... В сряда
видян е хлябът сред бял ден
ту в океана отразен,
ту в нечии очи. Но хляба

из приказката се търкаля и
върти се някъде, върти.
И аз докосвам го почти
по писъмцата от България,

че марката, с език лепена,
омайва ме с дъха на хляб...
Защо остана този свят
без хляб? За хляба ли простена?

... От памтивека откънтява
топовен изстрел вечерта.
Затварят вече крепостта
хаванска и затварят хляба.

Барут, барут дими от хляба!
А аз със погледа на сляп
съзирам истинския хляб,
но зная, че не хляб ни трябва!

6.
И аз веднъж да се разнежа
от кръст като човек крилат,
от сянката на Арарат
върху арменската трапеза.

Това е в есента, където
Ечмеадзин е възвисен
до къшея преполовен,
до виното с кърчаг подето.

И както е в игра щастлива
под майчината светлина,
на каменния дом сина
със дума в гърлото заспива.

И както е висока есен
и планина околовръст,
полюшва се над хляб и кръст
арменската приспивна песен.

Какво да пеят на децата,
когато във кръвта струи
видението, че стои
врагът на слон пред планината?

Ах, тези слонове персийски!
Те им сподавят паметта
като поличба на сечта
сред столиците манастирски.

Стани, детенце, събуди се,
че враг на слонове върви
по араратските треви,
по книги с букви като птици...

Живея дълго, дълго светя
над синовете си и в час
вечерен им запявам аз
приспивна песен за мъжете.

7.
Вечерята с приятел беше
и суета, и самота
в самия край на есента,
когато мълния кръжеше.

Ще ни запомни портиера
на бляскавия ресторант.
С усмивка, младост и талант
о, как поръчвахме вечеря!

Лангусти, соуси, хайвери,
турнедо /или турнед??/,
бикавер, метакса, бордо,
кафе и пури хабанери...

Жените иззад раменете
на айсбергите си към нас
поглеждаха и знаех аз –
живея дълго, дълго светя.

Цигулка цигуларят грабва
да ни посвири на ухо.
И всичко младост е... Защо
смълчан и стихнал мачкаш хляба?

Какво извайват твоите пръсти?
Какъв ечи в кръвта ти звън?
Прекрачва мълнията вън,
прииждат дъждовете гъсти.

Ще падне сняг, ще никне жито,
ще зеленей и ще златей.
Дали жетварят ще надпей
авлигата на равнините?

... Познаха, че не сме богати,
по хляба, ситно натрошен.
Виж, оберът е изстуден,
той цигуларя ще отпрати.

Каквото да говорим вещо,
напразно е – жените там,
които хвърляха напалм,
ни оценяват безпогрешно.

Остава младостта и друга
е вече твоята ръка.
През нея жълтата река
тече – пшеницата на юга...

И младостта ни предусеща
все още хляба на света,
в самия край на есента,
когато мълния ечеше.

8.
Нима тях всичко ги отмина?
Светът ли им е несломим?
Пак имат римляните Рим,
а атиняните – Атина.

И виенчаните – Виена!
И боготчани – Богот?!
Така си мисля сутринта,
но иде вечерта към мене.

Кръстовищни аерогари
ме разпиляват надалеч.
И аз дочувам своя реч
в устата на едни млекари.

Из тесни улички бацилус
булгарикус кипи, кънти,
и продавачът се върти –
само зърно в мухлясал силоз.

Попитах аз – защо сте тука?
И вместо отговор дочух
гласа на гюмовете глух:
– Момче, от Кукуш сме, от Кукуш!

– От Кукуш ли? Но аз до днеска
во сърце нося оня край,
видех и Охрид да сияй,
и Прилеп тамо, тамо Преспа.

Но Кукуш нема го. Едва ли
върви со нечии очи.
Дори на картите личи,
че Кукуш нема го, млекари!

И нито денем, нито нощем
стражува со байрак свещен...
– Да, Кукуш е унищожен,
но ние сме от Кукуш още!

... И аз отново ще замина
по варварски неповторим.
Живеят римляните в Рим
и атиняните – в Атина.

А кукушаните са днеска
все още в Кукуш. После – край.
Последният от тях ще знай
отечеството как изчезва.

И ще се свърши Кукуш, дето
в Атина скита, скита в Рим.
И повече от град един
живея дълго, дълго светя.

9.
Преди сиянието светло
на севера у мен пламтя
легендата за честността
на хората от снеговете.

И ето я сега страната
на честността. Във здрача чист
като последен летен лист
звезда трепери непозната.

Снегът през август вече идва,
сияе в погледи, снове
в донесена от ветрове
лапландска ледена молитва.

И си припомням, че струеше
в легендата за честността
фонтан, край който вечерта
редят намерените вещи.

Ако загубя нещо свидно –
писалка, библия, коран –
и аз при градския фонтан
ще ида. И така, отидох.

Уверен съм, фонтанът беше
в средата на града и там
бе сложен пръстен с монограм,
на който капчица блестеше,

пазарска чанта и барета,
учебник и джудже с брада,
и пак със капчица вода –
една тримаркова монета,

часовник с надпис изгравиран,
ала часовникът бе спрял...
Навярно дълго бе стоял
и по часовника разбирах,

че не от мене само вече
отишла си е възрастта,
когато вярваше света
в легендите си. Пада вечер

и на фонтана силуета
сребрей в надвисналия сняг.
В студения финландски мрак
живея дълго, дълго светя.

Добре, за чантата не чакат
жени, за пръстена – мъже,
но за брадатото джудже
не плаче ли детенце в мрака?

Нима изгубиха децата
оная приказка с фонтан,
от камък и вода излян,
в душата ми искрил, в душата...

10.
Бразилски смугли емигранти
под европейския снежец.
Там имаше един слепец –
шлифовчикът на диаманти.

Той бе от град Диамантина
и казваше, че в оня град
след двайсетия диамант
окото почва да застива.

Шлифоването е талант, а
е и сълза във капка пот,
но трае нашия живот
до осемстотин диаманта.

Сега, където и да мина,
в човешките ръце съм взрян.
Аз търся пръстен с диамант,
шлифован в град Диамантина.

Втълпи ми слепият бразилец
да разпознавам тоя скъп
прозрачен камък с горен ръб,
извит като крило на прилеп.

И наблюдавам аз ръцете,
които пълнят моя свят
с отблясъци на диамант
подобно скитащи комети.

Те святкат нощем в самолета,
когато в звезден полумрак
сънят пристига, но аз пак
живея дълго, дълго светя.

Те на игрището за тенис
искрят във въздуха златист,
те мяркат се в игра на вист
и профучават в ситроени.

Аз търся искрено и сляпо
с крило на прилеп диамант,
тъй както търсят капитан
Абвер и генерал Гестапо...

11.
Забравям погледи човешки,
по-често думата мълчи,
но помня кучешки очи
и чувам виения тежки.

Булдози, хъски, териери,
вълчета, дакели, лулу...
Видях ги в замък и иглу,
в ателиета и мотели.

Те бяха човекоподобни
във мисията си. Видях
да носят пакетиран грах
и да летят в ракети пробни.

При светофарите слепеца
причакваха. Веднъж и мен
до самолета отреден
води ме куче стюардеса.

Какви прекрасни кариери
и колко мили същества!
Но след това, но след това –
до скрип на асансьори черни,

до дъх на къшей зеленясал
аз тези кучета познах.
И страх в очите им съзрях,
полюшнат като водорасъл.

Обърнати към мене, смятах
че плаши ги светът зад мен.
Но аз бях в есента вграден,
в сиянията на земята.

Зад рамото си имах прашни
лозарски пътища, гори,
в които минзухар искри.
Какво тогава ги изплаши?

Живея дълго, дълго светя
и бавно осъзнавам сам –
те в мене вглеждаха се там
и страх им пълнеше сърцето.

12.
И от какво да се страхувам
за себе си, за своя ден,
когато вече съм роден,
когато вече съществувам?

Преди да се явя на тая
земя в слънца и снегове,
големите ми страхове
у мен дойдоха от безкрая.

Тогава в хаос предначален
страхувах се, че някой път
жена и мъж ще ме родят
не от любов – от зов случаен.

Страхувах се дали ще бъда
полюшнат с песен или с плач
ще ме оставят в полуздрач
пред нечий дом като присъда.

Страхувах се дали душата
ще бъде българска, дали
над мен балкани и орли
ще се въздигат по-нататък.

И непрекъснато умира
в големите ми страхове
миражът, който ме зове,
страстта, която ме раздира.

Възмездието неусетно...
Страхувал съм се да не би
у мене да се прероди
на Йово Балканджи сърцето.

Така създаден съм отдавна
и не повторил Хамлет, пак
разглеждам черепа на праг,
известен с участ равноправна.

Живея дълго, дълго светя,
светът до свършване снове
в големите ми страхове
като изстиваща планета.

13.
Те пак летят! И космодрума
улавя радиоследа
на пулс, усилен от звезда,
на ненадейна руска дума.

Те пак летят! Навлизат вече
в пространства без мъгла и вик.
И те самите в този миг
не знаят колко са далече.

Докато корабът витае
в космическия си простор,
аз гледам вътрешния двор
от моята таванска стая.

Жена простира си прането,
опъва синкави ръце,
и със измокрено лице
за дъжд поглежда към небето.

Шивачката се е навела
и напръстникът й играй
подобно слънчице през май,
а май сега сме и неделя.

И по таваните насрещни
студентите все още спят,
а фасовете им димят
всред пепелниците горещи.

И вътрешния двор ухае
на супи и на поморин,
и небосвода ясносин
в сервизи чаени сияе.

А те летят! И вече стъпят
на друга хубава земя,
но тук дъждецът заръмя
и цветенце довя от пътя.

Минават мълнии зелени
и облачето прегради
оная бездна със звезди
и космонавти озвездени.

Живея дълго, дълго светя
над вътрешния двор, почти
като постигнал висоти,
в които няма кой да гледа.

14.
Ти чуваш капката дъждовна
във въздуха, долавяш как
поляга полунощен сняг
и детски приказки напомня.

През януари има маса
с кафе и шапка на жена
във плесенната светлина
на радио, в звука на джаза.

И филми сутринта, и хребет
над уличката възвисен.
От всичко ти си защитен,
освен от мисълта у тебе.

За да живееш по-нататък,
за да живееш само тук,
от север връщаш се, от юг –
и пътят ти е все по-кратък.

Градът под Витоша стъмена
остана със един площад,
площадът – със един квадрат
земя под кестена вградена.

Живота ти в таванска стая
побира се, ала и тя
смалява се като света
в кръга на лампата. Сега е

часът за пътища в сърцето,
предимството, че си поет.
И от поетика обзет
живееш дълго, дълго светиш.

15.
В трамвая, влака, самолета,
в библиотеки и кина
с една злокобна светлина
живея дълго, дълго светя.

Дори когато спя, извира
това сияние от мен
и на чаршафа белопен
ръката ми фосфоресцира.

В кръвта ми нещо тежко има,
мъгли се моята глава.
Нима наистина това
е бомбата от Хирошима?

Нима наистина остана
да ни съпътствува смъртта
във гъбите на плесента
по сушата и океана?

Останала е... Аз усещам –
над континентите дъжда
вали, развял като звезда
праха на атоми горещи.

Саваната расте горчива
и в потъмнялото поле
с прораснали в пръстта криле
заспива птица мълчалива.

И светещите риби стават
все повече, и пепелта
на огъня светлей в нощта
и цяла зима не изтлява.

И вишните, които бях аз
на остров Сахалин видял,
като японки в траур бял
цъфтяха, ала не плодяха.

Какво е бомбата огромна,
която готвят с ум и пот?
Сега във наш живот
най-страшен е човекът бомба.

В трамвая, влака, самолета,
по дискотеки и кина,
аз ви въвличам във война,
война незрима, неусетна.

Докосвам ключове и книги,
библиотеки и врати,
и клас в ръката ми трепти
до падналите чучулиги.

Аз като призраците стена
под плесенната светлинна
Война... Да, нежната война,
в човека бомба спотаена!

16.
Пред мене няма никой вече,
отиде си и моят род
Той бе възрасъл с праживот
и бе с праимена възречен.

Върху калековци и лели
земя отдавна се пласти
и аз ги спомням по черти,
които в мен са се прелели.

Лицето ми наполовина
е там, оттатък, и мълчи,
но в синовете ми личи
все още образ непреминал.

Прелитат по звездовно време
човеци ангелски в света
и преродени от смъртта
живеят ми живота земен.

Кръвораздел се в мен разсейва
и аз съм неизменно друг:
на север – породен от юг,
на юг – преиначен от север.

Това е тайнството, което
излъчва силната ми кръв.
Последен съм, но съм и пръв,
живея още, още светя!

1966-1999-2010

------------

В този си вид поемата “Дългосвет” е публикувана в “Литературен свят”, със следния “предговор” от автора:

Встъпление към поемата

Литературната критика неведнъж е отбелязвала наличието на неологизми още в първите мои поетични книги. Аз наистина се увличам от възможностите на българското слово да се превъплъщава в различни думи, пресъздадени на първоначална етимологическа основа. Така в една ранна поема създадох думата “падей” в пряка семантична връзка с думата “повей”. Проблемът бе как да представя този неологизъм, за да бъде разбран и възприет. Ето една строфа, в която включих моя неологизъм:

От поляните струеше
медоносен повей
и се сипеше росата
с цветоносен падей.

Струва ми се, че поставянето на думата “падей” на мястото на пълната рима подпомага възприемането й в смисъла, който влагам. Правил съм и други подобни опити, но най-мила ми е думата “Дългосвет”, също неологизъм, който се породи у мене отдавна – по време на едни преход през малолюдните селца в Габровския балкан. Тогава при чучура на каменна чешма един старец ми каза, че е човек, който дълго живее и дълго свети. Живот и светлина той свърза в едно и ми внуши нова дума като общо понятие за това – дългосвет.

Тази дума остана в съзнанието ми години наред, преди да намеря подходящ сюжет за нея. В края на краищата неологизмът “дългосвет” се превърна в основна и свързваща метафора между частите на един стихотворен цикъл-поема, който предлагам на читателите на “Литературен свят” с бегли редакционни поправки след първата му публикация.

НИ

------------